Изтичаха последните дни на новандер и декандер се промъкваше тихичко като крадец на кокошки.
В края на втората седмица от новия месец Саймън отново получи предишната си свобода. Забраниха му да стъпва в Кулата на Зеления ангел и в някои други любими негови свърталища. Позволиха му да продължи службата си при доктора, ала го натовариха с допълнителна работа следобед, тъй че на обяд трябваше да се връща в помещенията за прислугата. Макар и кратки, посещенията все пак представляваха значителен напредък. Всъщност, изглежда, Моргенес все повече и повече разчиташе на Саймън. Докторът го обучи на много неща, свързани с използването и поддържането на невероятното разнообразие от дреболии, които задръстваха работилницата.
Освен това, полагайки мъчителни усилия, Саймън се учеше да чете. Беше много по-трудно от метенето на подове и чистенето на прашни колби и стъкленици, но Моргенес бе непреклонен и непрекъснато повтаряше, че ако не познава буквите, никога няма да му бъде полезен помощник.
В Деня на свети Тунат, 21 декандер, в Хейхолт кипеше трескава работа. Денят на светеца беше последният голям празник преди Ейдонманса и на него се вдигаше богато пиршество. Слугинчетата нареждаха клонки имел и бодлива зеленика около десетките тънки свещи от пчелен восък, които трябваше да бъдат запалени по залез-слънце, за да бликне светлината на пламъчетата им от всеки прозорец и да призове скитащия в мрака на зимната нощ свети Тунат да дойде и да благослови замъка и неговите обитатели. Други слуги нареждаха смолисти пънове в камините или застилаха пода с тръстика.
Саймън, който през целия следобед се стараеше да остане незабелязан, все пак беше открит и му възложиха да отиде до доктор Моргенес и да разбере дали разполага с подходяща за полиране течност, тъй като армията на Рейчъл беше изразходвала целия наличен запас, за да излъскат Голямата маса, която светеше с ослепителен блясък, а работата в Парадната зала едва започваше.
Саймън вече беше прекарал цяла сутрин при доктора, сричайки на висок глас труднопроизносими думи от една книга, озаглавена „Ефикасните церове на лечителите от Вран“, но въпреки това предпочиташе да задоволява и най-странните прищевки на доктора пред ужасяващия стоманен блясък в погледа на Рейчъл. Той буквално прелетя от Парадната зала през просторния салон на Канцеларията и през трапезарията под Кулата на Зеления ангел. Няколко секунди по-късно профуча по моста над крепостния ров като, боен петел в атака и само след миг за втори път през този ден се озова пред вратата на доктора.
Известно време докторът не му отваряше. Саймън дочу гласове отвътре. Опита се да овладее нетърпението си, като чупеше големи трески от проядената рамка на вратата. Най-после старецът се появи. Не беше минало много време от последната среща на Моргенес със Саймън, но докторът не го попита на какво се дължи повторното му посещение. Покани го разсеяно да влезе. Саймън усети странното му настроение и тихо го последва по осветения коридор.
Плътни завеси закриваха прозорците. Отначало, докато очите му свикнат със сумрака в стаята, Саймън не можа да забележи присъствието на друг посетител. След малко различи неясен силует върху един голям моряшки сандък. Мъжът със сивото наметало гледаше към пода и лицето му не се виждаше, но момчето го позна.
— Прощавайте, принц Джосуа — каза Моргенес, — това е Саймън, моят нов помощник.
Джосуа Безръкия вдигна глава. Белезникавите му очи — дали бяха сини… или сиви? — се спряха разсеяно за миг върху младежа, все едно хиркски търговец оглеждаше кон, който не възнамерява да купи. След това принцът насочи вниманието си към Моргенес, сякаш Саймън изобщо не присъстваше. Докторът направи знак на момчето да отиде в другия край на стаята и да изчака там.
— Ваше височество — обърна се той към принца, — боя се, че не мога да направя нищо повече. Използвах всичките си знания на доктор и аптекар. — Старецът нервно потри ръце. — Простете ми. Знаете, че обичам краля и ми е тежко да го гледам как страда, но… но в някои неща не бива да се намесват такива като мен. Има твърде много възможности, твърде много непредсказуеми последствия. Едно от тях е наследяването на трона.
Моргенес, когото Саймън никога не беше виждал в подобно настроение, извади от робата си някакъв предмет на златна верижка и го огледа развълнуван. Доколкото му беше известно, докторът, който обичаше да се глуми над хорската суета, никога не носеше бижута.
— Но, дявол да го вземе, не те карам да се намесваш в наследството!