Джирики и Ан’най не помръдваха, сякаш бяха препарирани под склона, вторачени във върха на ледника. Следвайки Бинабик, Саймън започна да се спуска по склона към тях; усещаше въжето да се затяга около кръста му, тъй като Гримрик бе изкачил билото и на свой ред стоеше като вцепенен; Саймън изчака търпеливо същото да се повтори с Хейстън и Слудиг. Накрая всички се запрепъваха надолу към покритата с дълбок сняг долина, като внимаваха къде стъпват. Ситите пееха тихичко, без да обръщат никакво внимание на приближаващата ги група човеци.
Дълго никой не каза нищо. Величавостта на Дървото на Удун сякаш ги бе лишила от дъх и те само стояха и се взираха в него.
— Да продължаваме — обади се най-после Бинабик.
Саймън трепна от възмущение. Гласът на трола прозвуча грубо и натрапчиво.
— Туй е най-п-п-проклетата гледка, която са виждали оч-ч-чите ми — запелтечи Гримрик.
— Тук дъртият черен Едноок се е изкатерил до звездите — промълви кротко Слудиг. — Господ да ми прости, ако сквернословя, но все още усещам присъствието му.
Бинабик тръгна през откритата долина. След няколко мига другите го последваха, теглени от въжето на трола. Снегът беше дълбок до бедрата и се придвижваха бавно. След трийсетина мъчителни крачки Саймън погледна назад. Ан’най и Джирики не бяха тръгнали с тях: продължаваха да стоят един до друг, сякаш очакваха нещо.
Групата продължаваше напред. Стените на долината надвиснаха над главите им, като че ли смаяни от тези редки пътешественици. Саймън видя, че основата на леденото дърво е осеяна с много отверстия под сводестия навес на най-ниските разклонения — не точно разклонения, а пластове от разтопени и замръзнали отново шушулки, всеки следващ по-широк от пласта над него, и по този начин най-долните разклонения образуваха площадка с широчината на половин турнирно поле, покрита сякаш с обли речни камъни.
Бяха се придвижили толкова близо, че колосалната ледена колона сякаш пробиваше самия небесен покров. Саймън изви болезнено врат нагоре, за да зърне за последен път чезнещия във висинето връх на Дървото, и внезапно го заля вълна от изумление и уплаха и за миг му причерня.
„Кулата! Кулата с клоните от сънищата ми!“
Онемял, той се разбърза и се строполи върху снега. Хейстън протегна яката си ръка и го вдигна, без да промълви нито дума. Саймън погледна още веднъж нагоре и ужасяващото усещане, много по-силно от замайване, го сграбчи още по-неумолимо.
— Бинабик! — викна той.
Тролът, който в този момент навлизаше под виолетовата сянка на Дървото на Удун, се извърна чевръсто.
— Тихо, Саймън! — изсъска той. — Някой остър леден блок може да се стовари върху главите ни и да ни създаде куп неприятности.
Саймън забърза през лепкавия сняг, колкото му стигаха силите.
— Бинабик, това е кулата, която сънувах — бяла кула с клони като на дърво! Точно тя е!
Тролът огледа бъркотията от огромни морени и натрошени скални отломки в сумрачното подножие на Дървото.
— Мислех, че ти се е сторило, че е Кулата на Зеления ангел в Хейхолт?
— Така беше — искам да кажа, по нещо и от двете. Но тъй като никога не бях виждал това, не знаех, че е тъкмо то! Разбираш ли?
Бинабик повдигна рунтавите си черни вежди.
— Като ни остане време, ще хвърля ашиците. Сега още не сме си свършили работата.
И изчака останалите да приближат, без да добави нищо повече.
— Мисля — обади се най-после той, — че скоро трябва да направим лагер. Тогава можем да използваме последните часове от деня, за да потърсим следи от групата на Колмънд или меча Трън.
— Ония… — Хейстън посочи към останалите далеч зад тях сити — ще помогнат ли?
Преди Бинабик да успее да отвърне, Гримрик свирна възбудено и посочи купчината канари над тях.