— Вижте, вижте! — възкликна той. — Там май е бил някой. Вижте скалите там!
Саймън проследи пръста на воина, който сочеше към скалите; пред отверстието на една от дупките бяха струпани няколко купчини камъни.
— Прав си! — извика Хейстън. — Прав е! В името на кокалите на Тунат, някой е лагерувал там.
— Внимавай! — опита се да го спре Бинабик, но Саймън вече бе захвърлил въжето и се катереше по сипея. След броени секунди стигна до пещерата и се изправи върху един нестабилен камък.
— Тази стена е направена от хора, няма съмнение! — викна възбудено той.
Отворът на пещерата беше малко над три метра широк и някой набързо, но и умело беше подредил един до друг няколко големи камъка отпред — вероятно, за да пази топлината. Или да се предпазва от зверове?
— Моля те да не крещиш, Саймън — настоя Бинабик. — Ей сега сме при теб.
Саймън наблюдаваше припряното им катерене — всички изгаряха от нетърпение, забравили за разредения въздух и убийствения студ. Едва когато Хейстън запълзя на четири крака по камарата скали, двамата сити изникнаха под стряхата на Дървото на Удун. Преценявайки за момент ситуацията, те се изкачиха до пещерата със скоростта на подскачащи по клони катерици.
На Саймън му отне няколко мига, за да свикне с полумрака в ниската пещера. После се ококори ужасен.
— Бинабик! Това е… те са…
Тролът, който стоеше изправен до приклекналия Саймън, постави длан на гърдите си.
— Кинкипа! — промълви той. — Чакали са ни.
Пещерата беше покрита с кафяви човешки кости. Скелетите, по които нямаше нищо, освен ръждясали черни и зелени метални принадлежности и бижута, седяха, подпрели гърбове на стените на пещерата. Тънък слой лед покриваше всичко като защитно стъкло.
— Колмънд ли е? — попита Саймън.
— Усирис да ни пази — закашля се зад тях Слудиг, — излезте навън, въздухът сигурно е отровен!
— Няма никаква отрова — скастри го Бинабик. — А дали са хората на сър Колмънд — струва ми се, че шансовете са добри.
— Интересно как ли са умрели — отекна стряскащо гласът на Джирики в тясната пещера. — Ако са замръзнали, защо не са се скупчили да се стоплят? — Той посочи пръснатите из помещението останки. — Ако ги е убил някакъв звяр — или са се избили един друг, — то защо костите са подредени толкова внимателно, сякаш всеки поред е лягал, за да умре?
— Тук се крият тайни, за които си струва доста да поговорим някой ден — отвърна тролът, — но сега имаме други задължения, а и се стъмва много бързо.
— Елате — обади се Слудиг с настоятелен и напрегнат от притеснение глас. — Всички! Веднага!
Беше застанал над един от скелетите. Макар да бяха струпани в оцветена в червено купчинка, костите наподобяваха очертанията на човек, коленичил в молитвена поза с протегнати ръце. Между костите на двете му ръце, скрити до половината от леда — сякаш потопени в купа с мляко камъни, се виждаше продълговат предмет, омотан във вкочанен навосъчен плат.
Въздухът като че ли внезапно се изпари от пещерата. Надвисна напрегната, мъртвешка тишина. Тролът и римърът коленичиха, имитирайки сякаш позата на древните кости, и се захванаха да къртят замръзналия вързоп с брадвичките си. Платът се отчупваше на трески като кора на дърво. В един момент се откърши една дълга ивица и се видя абсолютно черна повърхност.
— Не е метал — възкликна разочаровано Саймън.
— Трън също не е направен от метал — изсумтя Бинабик. — Поне не и от всички онези метали, които са виждали очите ти.
Слудиг успя да пъхне върха на брадвичката си под вкочанения плат и напрягайки сили, двамата с Хейстън откъртиха още една ивица. Саймън се задъха. Бинабик беше прав: излюпило се като смолисто черна пеперуда от своята какавида-затвор, това не беше просто меч, а меч, какъвто не бе виждал никога — дълъг, колкото две широко разперени ръце, и черен. Абсолютно черният му цвят не се променяше от обагрените в други цветове проблясъци по острието му — така свръхестествено наточено, че разрязваше дори сумрака в пещерата на многоцветни дъги. Ако не беше усуканата около дръжката сребърна корда — ефесът бе катраненочерен като всичко останало, — впечатлението, че е сътворен не от човешка ръка, би било абсолютно. Въпреки симетричността си мечът по-скоро напомняше творение на природата, съвършено чиста субстанция на естествена чернота, приела само по една случайност формата на изящно оръжие.
— Трън — прошепна Бинабик почти с благоговение, зад което напираше удовлетворението му.