— Трън — повтори Джирики и Саймън дори не се опита да налучка мислите, които побра в произнасянето на тази единствена дума.
— Значи това е той? — обади се последен Слудиг. — Красив е. Какво би могло да ги убие при наличието на такова оръжие?
— Кой би могъл да знае какво се е случило с Колмънд? — намеси се и Бинабик. — Но дори да притежаваш меч като Трън, все пак не можеш да го изядеш, когато няма никаква храна.
Продължиха да оглеждат меча. Гримрик, който беше най-близо до изхода, най-после се надигна, обгърнал тялото си с немощни ръце.
— Както каза тролът, меч не храни. Ще наклада огън за през нощта.
Измъкна се от дупката, изправи се и се протегна. Взе да си подсвирква — първоначално тихичко, но постепенно все по-силно и по-силно.
— В пукнатините има мъх — може да гори с нашите цепеници — викна след него Слудиг.
Хейстън се приведе и внимателно докосна с пръст черното острие.
— Студено е — ухили се той. — Че как иначе?
След това се обърна към Бинабик, необичайно притеснен.
— Може ли да го вдигна?
— Обаче внимателно — каза тролът.
Хейстън плъзна предпазливо пръсти под усуканата с кордата дръжка и дръпна, но мечът не помръдна.
— Замръзнал е — предположи той.
Отново дръпна, този път по-силно, но със същия резултат.
— Яко е замръзнал — задъха се той и затегли с всички сили.
Парата изскачаше на облаци от устата му.
Слудиг се наведе да му помогне. Отвън Гримрик спря да свирука и измърмори нещо неразбрано.
Римърът и еркинландецът напрегнаха мишци едновременно и черният меч се раздвижи, но вместо да се освободи от сковалия го лед, помръдна съвсем леко встрани.
— Не е замръзнал — промълви задъхано Слудиг. — Тежък е като воденичен камък. Двамата заедно едва го помръднахме!
— А как ще го свалим от планината, Бинабик? — попита Саймън.
Досмеша го. Всичко бе толкова глупаво и странно — да открият магическия меч и да не могат да го отнесат! Протегна ръка и усети скритата под хладната повърхност тежест — и още нещо. Някаква топлина ли беше? Да, и някакъв смътен живот, сякаш заспала змия, която помръдва, разбуждайки се бавно от сън — или само си въобразяваше разни неща?
Без да откъсва очи от неподвижното острие, Бинабик се почеса замислено по разчорлената коса. Миг по-късно Гримрик се появи отново в пещерата; размахваше ръце. Щом се извърнаха към него, той се свлече на колене, след което рухна на земята като чувал с брашно.
Като огромен трън от гърба му стърчеше черна стрела.
Синкава светлина къпеше сребърната маска и обагряше контурите й в бледо огнено. Отдавна никое живо същество не беше виждало скритото зад нея лице — някога модел за изваяната й неземна красота. Безброй промени бяха настъпили на този свят, откак лицето на Утук’ку завинаги бе изчезнало зад лъскавите й черти.
Окъпаната в синьо маска се обърна и огледа гигантската, потънала в сенки каменна зала и втурналите се да изпълнят поръчките й слуги. Гласовете им се издигаха в песни на възхвала и възпоминания; белите им коси се развяваха, подухвани от вечните ветрове в Залата на Арфата. Тя слушаше със задоволство хлопането на вълшебни чукове, отекващо из безкрайния лабиринт от коридори, които прорязваха замръзналата Накига, планината, наречена от норните Маска на сълзите. Простосмъртните наричаха нейния дом Стормспайк и Утук’ку знаеше, че планината не ги оставя на мира и в сънищата им… както би трябвало да бъде. Сребърното лице кимна доволно. Всичко беше готово.
Провесена сред мъглата, увенчаваща Великия кладенец, Арфата внезапно издаде печален стон — сякаш порив на вятъра по високите дефилета. Царицата на норните знаеше, че това не е Неговият глас — не на Онзи, който караше Диханната арфа да пее и вие, не на Онзи, от чиято гневна песен цялата зала се разтрисаше от непоносими звуци. Друг немощен глас помръдваше струните й впримчен сред сложната им плетеница като насекомо в паяжина.
Тя повдигна покрития си със сребристобяла ръкавица пръст на сантиметри над черния камък на своя стол и го помръдна незабележимо. Стенанието се усили и нещо в мъглата над Кладенеца потрепна — сивият меч Джингизу заискри с пулсираща светлина. Нещо го държеше: смътен силует, чийто безформен юмрук стискаше дръжката на Джингизу.
Утук’ку разбра. Нямаше нужда да съзира молителя; мечът бе там, много по-реален от всеки простосмъртен, комуто бе разрешено да го притежава временно.