— Легни! — изкрещя принцът, докато Ан’най изстрелваше стрела в отговор. Ловците се пръснаха, като оставиха един от техните с лице върху снега. Саймън и спътниците му се втурнаха по хлъзгавата скала към подножието на леденото дърво. Покрай тях засвистяха стрели.
За броени минути двете страни изчерпиха оскъдните си амуниции, по преди това Джирики успя да окичи с перо още един от нападателите на Инген — улучи тичащия мъж право в окото, сякаш бе закрепена върху стена ябълка. Намиращият се наблизо Слудиг бе улучен в месестата част на бедрото от отскочила от един камък стрела, но успя да отскубне върха й и да докуцука до едно прикритие.
Саймън клечеше зад една каменна издатина и се проклинаше, че бе оставил лъка и скъпоценните си стрели в пещерата. Видя Ан’най, чийто колчан бе празен, да захвърля лъка и да изтегля тънкия си черен меч от ножницата; лицето му бе непреклонно. Саймън усещаше, че собствената му решителност е прикритие на непреодолимия страх, сграбчил пърхащото му като побесняло сърчице и свития от напрежението стомах. Погледна Трън и почувства пулсиращия в него живот. Тежестта му бе станала някак по-различна, като на живо същество, сякаш вътре в него жужаха безброй пчели; сякаш беше завързано животно, потръпващо от възбуда, усетило изкусителните аромати на свободата.
Вляво от него, откъм другата страна на каменния ствол, Хейстън и Слудиг се прокрадваха напред, като използваха огромните извити ледени клони за прикритие. Незаплашван от стрели, Инген събираше своите за щурм през долината.
— Саймън! — изсъска някой.
Сепнат, той се извърна и видя приклекналия зад каменното възвишение над главата му Бинабик.
— Какво да правим? — постара се да попита със спокоен глас Саймън, но не му се удаде.
Тролът се бе вторачил в черния меч, гушнат като дете в ръцете му.
— Но как… — възкликна изуменият Бинабик.
— Не знам, просто го вдигнах! Не знам! Какво да правим сега?
Тролът поклати глава.
— Ти сега няма да мърдаш оттук. Аз ще помогна с каквото мога. Ах, защо нямам копие!
Той подскочи лекичко и изпод краката му изригна гейзер чакъл, който се изсипа върху Саймън.
— За Джосуа Безръкия! — изкрещя Хейстън и се хвърли изпод свода на Дървото на Удун към бялата долина, следван от неустрашимия Слудиг. Щом стигнаха до дълбокия сняг, намалиха темпо, сякаш попаднали в гъста каша. Ловците на Инген се бъхтеха към тях, изпълнявайки същия спънат, необикновен танц.
Хейстън развъртя тежкия си меч, но още преди да бе стигнал до нападателите, първата фигура в бяло наметало се строполи, стиснала се за гърлото.
— Ийканук! — нададе триумфален вик Бинабик и се приведе да зареди тръбата си.
Щом първите мъже на Инген стигнаха до Хейстън и Слудиг, отекна дрънчене на мечове. Миг по-късно дотърчаха и ситите, но все пак групата им беше много по-малобройна. В следващия момент един от мечовете цапардоса с плоското високия Хейстън по главата и той рухна сред снежен облак. Само скокът на Ан’най върху него го спаси да не бъде намушкан на място.
Остриета проблясваха на оскъдната слънчева светлина, болезнените и яростни крясъци почти заглушаваха трясъка на метала. Саймън забеляза със свито сърце как Бинабик, чиито стрели се оказаха безполезни срещу дебелите наметала на ловците, измъкна дългия нож от канията си.
„Откъде тази смелост? Толкова е дребен — ще го убият, преди да се доближи достатъчно, за да го използва!“
— Бинабик! — викна той и се изправи.
Вдигна тежкия черен меч над главата си — той го повлече напред — и се запрепъва след него.
Земята под краката му се разтегна. Той се олюля, разкрачил крака, и му се стори, че самата планина се наклони. Проглуши го пронизително стържене, сякаш влачеха огромен камък през каменоломна. Сражаващите се, се заковаха втрещени на място и се вторачиха в краката си.
Сред грохота на трошащия се лед земята започна да се издува. В центъра на долината, само на няколко метра от зейналия широко с уста слисан от ужас Инген Джегер се откърти огромен леден блок, разтроши се и се надигна нагоре, като разхвърляше снежни облаци.
Тласнат от внезапното размърдване на земята под краката му, Саймън се втурна напред, стиснал с все сила Трън — и се оказа точно между сражаващите се. Изглежда, никой не го забеляза: всички до един се бяха вцепенили, сякаш ледът бе вкочанил кръвта им и те се пулеха към невероятното нещо, което се надигаше изпод снега.