Леденият дракон.
Дълга колкото човешки бой змиеподобна глава с бели люспи и озъбена уста изскочи от пукнатината, втренчила премрежени сини очи в тях. Люшна се насам-натам върху дългата си шия и заоглежда с любопитство миниатюрните същества, дръзнали да я събудят от многогодишната и дрямка. След това се стрелна с ужасяваща бързина и захапа един от ловците с челюстите си, прегриза го надве и погълна краката му. Окървавената горна половина падна върху снега като ненужна дрипа.
— Игджарджук! Това е Игджарджук! — чу се пискливият вик на Бинабик.
Блестящата глава с цвят на слонова кост захапа следващата писукаща мръвка в бяло наметало. С пребледнели от умопомрачителен ужас лица останалите се втурнаха във всички посоки, а в това време една от белите лапи с криви нокти се вкопчи в ръба на пукнатината и огромното драконово туловище, покрито със странна бледа козина на гърба и пожълтяло като древен пергамент, се измъкна от нея. Дългата колкото турнирно поле подобна на камшик опашка помете двама от стенещите ловци в ямата.
Саймън гледаше като зашеметен, неспособен да повярва в чудовищното нещо, приклекнало на ръба на ледената пукнатина като котка на облегалката на кресло. Главата с издължена муцуна се люшна над него, за да го разгледа, и мътносините немигащи очи се втренчиха в него с кротка, вековечна злост. Саймън усети, че главата му ще се пръсне, сякаш се опитваше да гледа през вода — през тези очи, пусти като ледникови бездни! То го видя, то го познаваше по някакъв начин — древно като костите на планината, мъдро, свирепо и безучастно като самото Време.
Челюстите се разтвориха и част от черния език се стрелна навън, сякаш вкусвайки въздуха. Главата се люшна още по-близо.
— Скей, изчадие на Хидохебхи! — кресна някой.
Миг по-късно Ан’най яхна задната част на чудовището и запъна крака в гъстата козина. Запя, вдигна меча си и го заби в люспестия крак. Саймън се изправи и залитна назад; в същия момент драконът изви опашка нагоре и отхвърли с мощен удар сита надалеч; Ан’най отхвръкна на петдесетина метра и тупна сгърчен върху снега близо до ръба на долината, зад който нямаше нищо, освен мъгла. Джирики се втурна към него, като виеше от гняв и отчаяние.
— Саймън! — изкрещя тролът. — Бягай! Нищо не можем да направим!
В този миг съзнанието на Саймън започна да се прояснява. На секундата скочи на крака и се спусна след Джирики. Бинабик, който се намираше откъм далечния край на цепнатината, се метна назад, когато драконът стрелна светкавично глава, и огромните челюсти захапаха въздуха и изтрещяха като метална врата. Тролът се строполи в една пролука в леда и изчезна.
Джирики седеше превит над тялото на Ан’най, неподвижен като статуя. Докато бързаше към него, Саймън погледна през рамо и видя как Игджарджук се плъзна надолу от натрошения леден блок и тръгна напреко през долинката, като се вкопчваше в леда с късите си крака — скъсяваше бързо разстоянието между себе си и препъващата се плячка.
Саймън понечи да изкрещи, за да предупреди Джирики, но гърлото му се бе схванало: излезе някакво сподавено мучене. Ситът се извърна. Кехлибарените му очи блестяха. Изправи се до тялото на другаря си и протегна напред гравирания си с рунически знаци меч от вълшебно дърво.
— Ела, дъртако! — викна Джирики. — Ела насам, за да усетиш вкуса на Индрежу, копеле на Хидохебхи!
Саймън сгърчи лице, докато тичаше задъхан към принца. Защо крещеше — драконът и без това се носеше към тях.
— Мини зад мен… — понечи да каже ситът и неочаквано рухна; снегът под него бе пропаднал. Джирики полетя назад към ръба на долината и празното пространство зад него. Отчаяно дращеше с ръце, за да се задържи за снега. Накрая спря с увиснали над бездната крака. На метър от него като окървавена дрипа лежеше Ан’най.
— Джирики… — Саймън не продължи.
Чу грохот зад себе си. Извърна се и видя връхлитащото огромно бяло туловище на Игджарджук и мятащата се в такт с препускащите му крака глава. Саймън се хвърли встрани от Джирики и Ан’най, претърколи се и се изправи. Вече само на стотина крачки, чудовището не откъсваше от него огромните си кръгли сини очи.
Саймън осъзна, че продължава да носи Трън. Вдигна го. Беше лек като върбова клонка и изсвистя в ръцете му като развято от вятъра въже. Погледна през рамо зад гърба си: само на няколко крачки зееше бездната. Далечен връх се рееше сред валмата мъгла отвъд нея — бял, невъзмутимо спокоен.