„Усирис да ми е на помощ — учуди се той, — защо драконът не издава нито звук?“
Изпита усещането, че и неговото съзнание се рее като в мъгла. Докосна с едната си ръка омотаното около врата му шалче на Мириамел и отново сграбчи сребърната дръжка. Главата на Игджарджук се извиси над него със зейналото си като черна яма гърло и блесналите като сини фенери очи. Светът като че ли бе стихнал окончателно.
Какво трябваше да извика накрая?
Връхлетя го мразовитият дъх на дракона, зловонен като вкисната студена пръст и влажни камъни, и в същия миг той си спомни какво бе казал веднъж Джирики за простосмъртните.
— Ето ме! — извика той и замахна със свистящия Трън към зловещото око. — Аз съм… Саймън!
Острието се тресна в нещо. Порой черна кръв се изля отгоре му, изгаряща като огън, като лед, обжари лицето му, и в същия момент огромното бяло туловище се сгромоляса, запращайки го в мрака.
43. Опустошение
Червеношийката с оранжеви като избелял кехлибар гърдички кацна на един от долните клони на бряста. Обърна глава насам-натам, оглеждайки билковата градина, и изчурулика сърдито, сякаш недоволна, че намира всичко в такъв безпорядък.
Джосуа я проследи как отлита, как се гмурка над градинската ограда и след това се извисява стремително край зъберите на централната кула. След миг се превърна в черно петънце на фона на просветващата сивкава зора.
„Първата червеношийка, която виждам от толкова време. Може би добро предзнаменование в този мрачен ювен“.
Обърна се и с изненада видя изправеният на пътеката Джарнауга да се взира натам, където бе изчезнала птичката. Старецът, който явно не обръщаше внимание на студа, беше само по бричове и тънка риза; белите му крака бяха боси.
— Добро утро, Джарнауга — поздрави го Джосуа и загърна по-плътно яката на наметалото си, сякаш от нечувствителността на римъра му бе станало по-студено. — Какво те води в градината толкова рано?
— Това старо тяло се нуждае от съвсем малко сън, принц Джосуа — усмихна се той. — А и аз бих те попитал същото, но мисля, че знам отговора.
Джосуа кимна мрачно.
— Откак посетих тъмницата на брат си, не мога да спя.
— Има най-различни видове затворничество — поклати глава Джарнауга.
Двамата крачеха мълчаливи из лабиринта от алеи. Градината — някогашната гордост на лейди Воршева, демонстрираща нейния педантичен усет за елегантност, твърде необичаен за едно родено в талига момиченце, шушукаха си придворните, — в момента беше запусната заради лошото време и струпалите се неотложни грижи и безпокойства.
— Нещо не е наред, Джарнауга — обади се най-после Джосуа. — Почти го усещам, както рибар усеща влошаването на времето. Какво прави брат ми?
— Струва ми се, че прави всичко възможно, за да ни изтрепе до крак — отвърна старецът и съсухреното му лице се изопна в сурова усмивка. — Това ли наричаш „не наред“?
— Не — отвърна сериозно принцът. — Не. Тъкмо там е проблемът. Вече цял месец го отблъскваме с цената на скъпи жертви — барон Ордмаер, сър Гримстед, Улдорсен от Калдсей, както и стотици храбри воини, — а ето, че почти от две седмици не е предприел сериозна атака. Нападенията му са… формални. Очевидно е решил да ни подложи на обсада. Защо? — Той приседна на една пейка и Джарнауга се присъедини към него. — Защо? — повтори той.
— Една обсада невинаги се печели със силата на оръжието. Вероятно има намерение да ни умори от глад.
— В такъв случай защо изобщо атакува? Причинихме им ужасни загуби. Защо просто не изчака? Сякаш единствената му цел е да държи нас вътре, а той да е отвън. Какво прави Елиас?
Старецът сви рамене.
— Както ти казах: много неща мога да видя, но какво става в сърцето на един човек е отвъд зрението ми. Дотук оцеляхме. Да бъдем благодарни и на това.
— Благодарен съм. Но познавам брат си. Не е от тези, които изчакват търпеливо. Нещо се носи във въздуха, той крои нещо…
И потъна в мълчание, загледан в една обрасла с бурени леха. Цветята така и не бяха успели да се разпъпят и плевелите се бяха нахвърлили като лешояди, обвивайки повехналите зелени стръкове.
— Можеше да е великолепен крал — обади се неочаквано Джосуа в отговор сякаш на някакъв незададен въпрос. — Едно време беше просто силен, но не и тиранин. Искам да кажа, понякога в младостта ни беше и жесток, но това беше онази невинна жестокост, която големите момчета демонстрират пред по-малките. Дори ме е учил на разни неща — фехтовка, борба. Аз не го научих на нищо. Не се интересуваше особено от нещата, които знаех.