Принцът се усмихна печално и за миг като че ли върху изострените му черти грейна нежен момчешки израз.
— Можехме дори да бъдем приятели… Само Хилиса да бе жива.
— Майката на Мириамел? — попита тихо Джарнауга.
— Беше много красива — южнячка, нали разбираш, — тъмнокоса, с бели зъби. Беше много свенлива, а когато се усмихнеше, сякаш запалваха фенер. Обичаше брат ми — колкото й бе възможно. Но той я плашеше: толкова гръмогласен, огромен. А тя беше съвсем мъничка… тъничка като върбичка, подскачаше, щом някой я докоснеше по рамото…
Принцът не каза повече нито дума, потънал в размисъл. Блед слънчев лъч проби облаците на хоризонта и обагри в нежножълто мрачната градина.
— Говориш така, сякаш твърде много си мислил за нея — каза предпазливо старецът.
— О, аз я обичах. — Каза го съвсем простичко, без да откъсва очи от преплетените бурени. — Изгарях от любов към нея. Молех Бог да ми отнеме тази любов, макар да знаех, че ще се превърна в празна обвивка, ако бъда лишен от смисъла на живота си. А мисля, че и тя ме обичаше; често ми казваше, че съм единственият й приятел. Никой не я познаваше по-добре от мен.
— Подозираше ли Елиас?
— Разбира се. Подозираше всеки, който застанеше до нея по време на карнавалните шествия, а аз бях постоянно с нея. Но винаги с нужната почтеност — добави светкавично той. — Защо трябваше да съм до такава степен съвестен, дори и сега? Усирис да ми прости, но по-добре да му бяхме изменили! — Джосуа го изрече със стиснати зъби. — Предпочитам да бе мъртвата ми любов, отколкото само мъртвата съпруга на брат ми. — Той погледна укоризнено изпъкналата от десния му ръкав буца плът. — Смъртта й тежи като ужасяващ товар на съвестта ми — вината е моя! Боже мой, семейството ни е прокълнато.
Той млъкна, защото по пътеката се чуха стъпки.
— Принц Джосуа! Принц Джосуа, къде сте?
— Тук съм — отвърна разсеяно принцът и след миг един от гвардейците изскочи иззад живия плет.
— Принце — започна задъхан той и падна на едно коляно. — Сър Деорнот каза да дойдете веднага!
— Пак ли налитат? — запита Джосуа със сдържан тон, докато се надигаше и изтръскваше росата от вълненото си наметало.
— Не, ваше височество — отвърна гвардеецът; отваряше и затваряше от превъзбуда мустакатата си уста като риба на сухо. — Вашият брат — искам да кажа, кралят, ваше височество. Оттегля се. Обсадата свърши.
Принцът изгледа смутено Джарнауга. После забързаха по пътеката зад възбудения гвардеец.
— Върховният крал капитулира! — викна Деорнот, докато Джосуа се изкачваше по стълбите с развято от вятъра наметало. — Гледай! Подви опашка и побягна!
Деорнот се обърна и тупна Изорн приятелски по рамото. Синът на херцога се ухили, но намиращият се до него Айнскалдир изгледа ожесточено младия еркинландец — даваше му да разбере, че не бива да си позволява подобна глупост с него.
— Това пък какво е сега? — измърмори Джосуа, докато профучаваше край Деорнот към порутената преградна стена.
Точно под тях лежаха пръснати отломъците на разрушена сапьорска машина, доказателство за неуспелия опит да срутят стената, като прокопаят тунел под нея. Стената бе хлътнала около метър, но не бе рухнала: Дендинис я бе построил да издържи цяла вечност. Като подпалиха дървените колони, служещи за подпори при прокопаването на тунела, сапьорите сами се бяха затрупали под рухналите камъни.
В далечината лагерът на Елиас напомняше гъмжащ мравуняк. Оцелелите обсадни машини лежаха съборени и натрошени, за да не могат да бъдат използвани; нямаше ги безкрайните редици палатки — сякаш бяха пометени от ураганни ветрове. Чуваха се едва доловими звуци — далечни викове и плющене на камшици, — съпровождащи товаренето на обоза на Върховния крал.
— Той се оттегля! — каза възторжено Деорнот. — Успяхме!
Джосуа поклати глава.
— Защо? Защо го прави? Успяхме да унищожим съвсем незначителна част от войските му.
— Вероятно е разбрал, че Наглимунд е непристъпен — обади се Изорн.
— А защо не ни изчака да отслабнем? — не се отказваше принцът. — Ейдон! Какво става? Разбирам самият Елиас да се върне в Хейхолт — но защо не остави поне някаква символична обсада?