Тихият глас на Джосуа прозвуча напрегнато като тетива на лък. На Саймън му стана страшно неудобно, че е свидетел на такъв разговор, но нямаше как да си тръгне незабелязан.
— В нищо не те моля да се намесваш, Моргенес — продължи Джосуа. — Само ми дай нещо, което да облекчи последните мигове на стария. Независимо дали баща ми ще умре утре, или след година, Елиас ще си остане Велик крал, а аз — само законен владетел на Наглимунд. — Принцът поклати глава. — Помисли за старата ви връзка — ти, който си бил негов лекар, който си изследвал и записвал житейския му път в продължение на десетилетия!
Джосуа посочи разхвърляна купчина изписани листа върху прояденото от червеи бюро на доктора.
„Да пише за живота на краля?“ — учуди се Саймън. За пръв път чуваше за това. Изглежда, днес докторът наистина щеше да го смае с тайните си.
Джосуа не се отказваше.
— Няма ли да се смилиш? Той е като стар лъв в капан — огромен звяр, ръфан от чакали! Милостиви Усирис, несправедливостта…
— Но, ваше височество… — започна с болка в гласа Моргенес и в същия момент отвън се чуха гласове и тропот на тичащи крака.
Пребледнял и с пламнали очи, Джосуа скочи и извади меча си толкова светкавично, сякаш острието направо изникна от лявата му ръка. Вратата се разтресе от силно чукане. Моргенес тръгна да отваря, но принцът му изсъска да спре. Сърцето на Саймън се разлудува — уплахата на Джосуа го зарази.
— Принц Джосуа, принц Джосуа! — извика някой.
Чукането се поднови. Джосуа прибра с едно движение меча в ножницата, заобиколи доктора и тръгна по коридора. Отвори рязко вратата и в рамката й се показаха четирима души. Трима бяха от неговите войници — със сиви наметала; четвъртият, който падна на коляно пред принца, беше с бляскава бяла роба и по сандали. Сякаш насън, Саймън разпозна в него свети Тунат, отдавна починалия мъченик, чийто образ беше виждал на безброй религиозни рисунки. Какво означаваше това?!
— О, ваше височество… — промълви коленичилият светец и спря, за да си поеме дъх.
Появилата се върху устата на Саймън усмивка — вече бе разбрал, че това е преоблечен да изиграе ролята на светеца войник в тазвечерното празненство — застина при вида на покрусения израз върху младежкото лице.
— Ваше височество… Джосуа! — повтори войникът.
— Какво има, Деорнот? — напрегнато попита принцът.
Деорнот вдигна глава. Тъмната, грубо подстригана по войнишки коса се люшна под бялата качулка. В този миг погледът му наистина беше мъченически — покрусен и всезнаещ.
— Кралят, господарю, вашият баща кралят… епископ Домитис каза… че е мъртъв.
Джосуа избута безмълвно от пътя си коленичилия мъж и тръгна навън, следван от войниците. Миг по-късно Деорнот се изправи и ги последва, стиснал молитвено ръце, сякаш полъхът на трагедията беше превърнал преструвката в реалност. Вратата се полюшваше от студения вятър.
Саймън се обърна към Моргенес и видя, че докторът гледа след тях с блеснали от сълзи старчески очи.
И тъй, в Деня на свети Тунат крал Джон Презвитер най-после умря в твърде напреднала възраст, обичан и почитан, неделима част от живота на своите поданици, като земята, върху която живееха. Макар и отдавна очаквана, смъртта му потопи в скръб всички населени с човеци земи.
Някои от най-старите си спомниха, че точно преди осемдесет години именно в Деня на св. Тунат през 1084 година от Основаването Престър Джон убил дяволското влечуго Шуракай и триумфално минал на коня си през вратите на Ерчестър. Многократното повтаряне на тази история не без съответните преувеличения се придружаваше от многозначително поклащане на главите. Миропомазан за крал от самия Бог, както свидетелстваше величавият акт, и накрая приласкан в лоното на Спасителя тъкмо на неговата годишнина. Това трябваше да се очаква, заключаваха всички.
Макар тежката зима да беше в разгара си, в Ерчестър и Великата крепост се струпа народ от всички земи на Остен Ард. Много от местните жители негодуваха заради пришълците, заели най-добрите скамейки в църквата и по кръчмите. Недоволството до голяма степен се дължеше на факта, че някакви си чужденци вдигат толкова врява заради собствения им крал: въпреки че крал Джон беше господар на всички, гражданите на Ерчестър го смятаха единствено за свой владетел. В по-младите си и здрави години той обичаше да се появява сред народа, яхнал кон и облечен в бляскавите си доспехи. Жителите на града и най-вече тези от по-бедните квартали често споменаваха „нашия старец горе в Хейхолт“ с някаква фамилиарна, собственическа гордост.