Ураганът връхлиташе с барабанен грохот като рояк оси.
Свирепият вятър за малко да угаси фенера на Деорнот; той го заслони с наметалото си, докато пламъкът отново не заблещука уверено. До него Изорн Исгримнурсон се взираше в студения, прорязван от светкавици мрак.
— В името на Божието дърво! Черно като в нощ — изпъшка Деорнот. — Току-що отмина пладне, а едва виждам.
Изорн отвори уста, тъмна ивица върху бледото му, осветено от фенера лице, но не отрони нито дума. Устните му помръдваха беззвучно.
— Всичко ще е наред — опита се да го успокои Деорнот, но самият той бе уплашен от страха, обладал младия римър. — Най-обикновен ураган — поредният злобен, жалък номер на Приратес…
Самият той знаеше, че това не е истина. Черните облаци, които забулваха слънцето, домъкнали нощта до самите порти на Наглимунд, влачеха със себе си заплаха, която притискаше цялото му същество с тежестта на каменния похлупак на гробница. Що за магия беше тази, пронизала го като с ледено копие до мозъка на костите?
Ураганът настъпваше неумолимо към тях като огромен тъмен облак, проснал се във всички посоки около замъка, извисил се и над най-високите зъбери на стените, раздиран от синкавобелия блясък на светкавиците. Сгушеният град и околността проблясваха ослепително за миг и отново потъваха в мрак. Барабанният грохот отекваше в преградната стена.
Когато блесна поредната светкавица, замествайки за миг дневната светлина, Деорнот видя нещо, което го накара да се извърне и да сграбчи ръката на Изорн тъй силно, че римърът присви очи от болка.
— Доведи принца — глухо каза Деорнот.
Изумлението от странното поведение на Деорнот потисна суеверния страх на Изорн от урагана. Лицето на младия рицар сякаш се бе състарило, изпод забитите му в ръката на Изорн нокти потече струйка кръв.
— Какво… какво има?
— Доведи принц Джосуа — повтори Деорнот. — Върви!
Без да откъсва очи от приятеля си, римърът направи знака на Дървото и тръгна, олюлявайки се, към стълбището.
Втрещен, натежал като олово, Деорнот не помръдваше; предпочиташе да беше загинал на хълма Биволски гръб — дори с най-позорната смърт, — отколкото да бе зървал гледката пред очите си.
Когато Изорн се върна с принца и Джарнауга, Деорнот продължаваше да гледа втренчено пред себе си. Не се наложи да го питат какво е видял, тъй като светкавиците осветиха гледката.
Пред стените на Наглимунд стоеше огромна армия. Сред вихъра на урагана се възправяше безкрайна гора от настръхнали копия. Цяла галактика от грейнали очи проблясваше в мрака. Барабаните отново изтрещяха като гръмотевица, а ураганът се носеше към замъка и града като гигантска вълна от дъжд, черни облаци и ледени мъгли.
Хиляди грейнали очи, изпълнени с ожесточено нетърпение, оглеждаха втренчено стените. Развети бели коси и тесни бледи лица в тъмни шлемове не помръдваха с приковани в камъните на Наглимунд погледи. Небесният огън оцветяваше в синьо върховете на копията. Бяха сякаш някаква призрачна армия, неосезаема като лунно сияние. Барабаните изгърмяха ритмично. Из мъглата крачеха и някакви високи бронирани силуети с криви тояги в ръцете. Барабаните отново гръмнаха и се възцари тишина.
— Милостиви Ейдон, смили се над мен! — замоли се Изорн. — Положи ме с ръце върху гръдта си…
— Кои са тия, Джосуа? — попита тихичко Деорнот, сякаш просто от любопитство.
— Белите лисици. Норните — отвърна принцът. — Подкрепленията на Елиас. — Той вдигна уморено ръка, сякаш за да изтрие от погледа си гледката на призрачния легион. — Децата на Краля на бурите.
— Ваше високопреосвещенство, моля ви!
Отец Странгиард дърпаше възрастния мъж, отначало лекичко, а след това все по-силно. Старецът не помръдваше от пейката — дребен силует в сумрака на билковата градина.
— Трябва да се отдадем на молитви, Странгиард — повтори заинатено епископ Ейнодис. — Падни на колене.
Пулсиращият, оглушителен тътен на урагана се усилваше. Главният архивар изпита паническо желание да побегне — някъде, където и да е.
— Това… това не е обичайното смрачаване, епископе. Трябва да влезете вътре веднага. Моля ви.
— Знаех си, че не бива да оставам. Казах на принц Джосуа да не застава срещу законния крал — не преставаше да хленчи Ейнодис. — Бог ни се гневи. Трябва да се молим, за да ни покаже праведния път — да си спомним мъките му върху Дървото…