Той размаха конвулсивно ръка, сякаш пъдеше мухи.
— Това ли? Това не е Божие дело — отвърна Странгиард с необичаен за него навъсен израз. — Това е дело на твоя „законен крал“ — и на неговия любим магьосник.
Епископът се направи, че не го чува.
— Благословени Усирис — задърдори той, отдалечавайки се пълзешком от свещеника към потъналия в сянка буренак. — Твоите смирени чада се разкайват за греховете си. Не се подчинихме на волята Ти и си навлякохме справедливия Ти гняв…
— Епископ Ейнодис! — викна Странгиард вбесен и пристъпи след него, но спря от изненада.
Над градината се спусна плътна, студена вихрушка. След миг главният архивар се разтресе от сковаващия студ и барабаненето внезапно спря.
— Нещо…
Леден вятър метна качулката в лицето му.
— О, да, ние, немощните хорица, съгрешихме безмерно в горделивостта си! — припяваше Ейнодис и пълзеше из буренака. — Ние Те ум-м-моляваме… ние Те ум-м-мо… — И изведнъж млъкна, сякаш задавен.
— Епископе?
В центъра на буренака нещо помръдна. Странгиард зърна зейналата уста на стареца. Като че ли нещо го бе сграбчило; наоколо му се разлетя кал и скри случващото се в сумрачния гъсталак. Епископът изписка умолително.
— Ейнодис! — изкрещя Странгиард и се метна в буренака. — Епископе!
Писъкът престана. Странгиард стоеше над свитото тяло на епископа. Съвсем бавно, сякаш довършвайки някакъв сложен номер, то се търкулна на една страна.
Лицето му бе оплискано в кръв. На земята до него като захвърлена играчка се мъдреше някаква черна глава. Докато дъвчеше светкавично, главата се извърна и се ухили на Странгиард. Малките й очички блещукаха като избелели зърна, а тънките мустачки бяха опръскани с кръвта на епископа. Една ръка с дълги нокти се протегна от дупката, за да придърпа епископа, и в същия момент от двете й страни изпод земята изскочиха още две глави. Главният архивар отстъпи крачка назад. В гърлото му като буца заседна ужасен вик. Земята отново потръпна конвулсивно — навсякъде около него. Тънички черни ръце се заизвиваха като къртичи зурли над пръстта.
Странгиард залитна назад и се строполи; запълзя към пътеката, очаквайки всеки миг някоя лепкава ръка да го сграбчи за глезена. Зина ужасено, но не можа да издаде нито звук. Изправи се и хукна по пътеката към параклиса босоног — беше загубил сандалите си в храсталака. Целият свят сякаш тънеше във влажно безмълвие, което го давеше, сграбчило сърцето му. Дори трясъкът на хлопналата зад гърба му врата на параклиса отекна някак глухо. Докато се мъчеше да пусне с треперещи пръсти резето, пред очите му се спусна сивкава пелена. Той се отпусна с облекчение в нея като в меко легло.
Пламъците на безброй факли разцъфтяха сред норните като маково поле — мятаха алени отблясъци върху отвратителните им лица и придаваха гротескно исполински размери на бронираните великани, които се спотайваха зад тях. Много воини се изкатериха по стените на замъка, за да гледат, без да проронят и дума от вцепенение.
Петима призрачни като паяжина конници излязоха напред. Отблясъците от факлите подскачаха върху пелерините им и червената пирамида на Стормспайк проблясваше и пулсираше върху издължените им правоъгълни щитове. Сякаш самият ужас обграждаше като облак тези качулати силуети и сграбчваше сърцето на всеки, който ги зърнеше. Струпалите се по стените защитници усетиха да ги завладява ужасяващо, безпомощно безсилие.
Конникът, който яздеше най-отпред, вдигна копието си; четиримата зад него повториха жеста му. Барабаните избумтяха трикратно.
— Къде е господарят на Уджин е-д’а Сикуней — Капана, уловил ловеца? — Присмехулният му вик отекна като вой на вятъра в дълъг каньон. — Къде е господарят на Къщата с хиляда пирони?
Вместо отговор връхлетя ревът на бушуващия ураган.
— Тук съм — пристъпи най-после напред Джосуа, крехък силует на върха на порталната кула. — Какво търси тази странна тълпа пред вратата ми?
Гласът му бе спокоен, но се усети леко потрепване.
— Ами… дойдохме да проверим ръждясали ли са пироните, след като натрупахме мощ.
Думите се редяха бавно, издишвани сякаш с големи усилия, като че ли конникът не бе свикнал да говори.
— Дойдохме, простосмъртни, да си върнем малко от своето. Този път пръстта на Остен Ард ще бъде напоена с човешка кръв. Дойдохме да сринем вашия дом над главите ви.