Старецът кимна и свещеникът го подкрепи да се надигне.
— Принц Джосуа — каза Странгиард, като държеше Джарнауга за лакътя. — Хрумна ми нещо.
Принцът се извърна от спешното обсъждане с Деорнот и останалите и изгледа нетърпеливо главния архивар.
— Какво? — Без опърлените вежди челото му се натрапваше още по-силно — бледа лъщяща изпъкналост под ниско подстриганата коса. — Да не искаш да построя нова библиотека? — Принцът се подпря изтощен на стената; отвън долитаха викове. — Извинявай, Странгиард. Казах глупост. Какво си намислил?
— Има изход.
Няколко оплескани с кал отчаяни лица се извърнаха едновременно към него.
— Какъв? — Джосуа се приведе, гледаше го напрегнато. — Да излезем с марш през вратата ли? Доколкото знам, отворена е.
Неотложността на момента помогна на Странгиард да издържи на погледа на принца.
— Има таен проход от караулната стая до източната врата — продължи той. — Знам го — нали вие ми наредихте да се взирам месеци наред в чертежите на замъка на Дендинис при подготовката за обсадата.
Спомни си свитъците от кафяв пергамент, изпъстрени с избледняло мастило със старателните указания на Дендинис, сега овъглени и превърнати в пепел върху каменния под на библиотеката. Очите му отново се просълзиха.
— Ако… ако се доберем дотам, можем да се измъкнем нагоре по Стайл към хълмовете Велдхелм.
— А оттам накъде? — запита с раздразнение Таусър. — Да умрем от глад по чукарите? Или да ни изядат вълците в Алдхеорте.
— Може би предпочиташ да бъдеш изяден тук веднага от по-неприятни създания? — изсумтя Деорнот.
Сърцето му заби по-бързо при думите на свещеника; смътната надеждица беше почти мъчителна, но бе готов да понесе всичко, за да спаси своя принц.
— Ще се наложи да си проправяме път с бой — обади се Изорн. — Вече чувам норните да нахлуват в резиденцията. С нас има жени и деца.
Джосуа огледа двайсетината изтощени и уплашени лица около себе си.
— Мисля, че е по-добре да загинем навън, отколкото да изгорим живи тук — каза най-накрая той. И вдигна ръка в жест на благослов или примирение. — Да тръгваме.
— Една дума, принц Джосуа.
Принцът се приближи до пристъпващия с големи усилия Джарнауга, подкрепян от свещеника.
— Ако успеем да се придвижим до вратата на Галерията — продължи тихо Странгиард, — възниква още един проблем. Тя е направена за защита, не за бягство. Отвътре лесно може да бъде не само затворена, но и отворена.
Джосуа изтри пепелта от челото си.
— Искаш да кажеш, че трябва да намерим начин да я блокираме зад себе си?
— За да имаме надежда за спасение.
Принцът въздъхна. По ранената му устна избиха капки кръв.
— Нека първо стигнем до вратата, след това ще му мислим.
Измъкнаха се накуп през вратата, като изненадаха двама норни в коридора. Айнскалдир тресна с брадвата си по шлема този, който беше по-близо до него, и мрачният проход се освети от бликналите искри. Другият успя само да вдигне късия си меч, преди Изорн и един от наглимундските стражи да го пронижат. Деорнот и принцът подкараха бързо придворните навън.
Грохотът от касапницата бе позатихнал. Из пустите коридори само от време на време долитаха болезнени стонове и възторжени възгласи. Щипещият очите пушек, догарящите пламъци и присмехулните песни на норните придаваха на резиденцията облика на кошмарно подземие, лабиринт в преддверието на самата Преизподня.
Насред варварски порутената градина на замъка ги нападнаха подвикващи копачи. Един от воините се строполи мъртъв с нащърбен букенски нож в гърба, а докато отблъскваха нападателите, една от прислужниците на Воршева бе отмъкната в една пукнатина в земята. Деорнот се втурна да я спаси и прониза едно гърчещо се и свирукащо черно тяло с меча си, но тя вече бе изчезнала. Единствено изящната пантофка, която остана да лежи в подгизналата от дъжда кал, напомняше за съществуването й само допреди миг.
Двама великани бяха открили винарската изба и водеха люта пиянска битка за последната бъчва пред караулното помещение на вътрешната крепост — налагаха се, обезумели от ярост, със сопите си и ревяха оглушително. Ръката на единия висеше, а другият имаше ужасяваща рана на главата: част от кожата му се люшкаше и цялото му лице беше окървавено. Но двамата продължаваха да се кълцат сред отломките от натрошени каци и труповете на защитници на Наглимунд, и да джавкат на неразбираемия си език.