— Следва най-трудното — каза Джосуа. — Или трябва да намерим начин да залостим вратата, или да оставим достатъчно мъже да забавят преследвачите.
— Аз оставам — изръмжа Айнскалдир. — Тази нощ вкусих магьосническа кръв. Нямам нищо против още малко.
И потупа дръжката на меча си.
— Не. Тази работа е единствено за мен.
Джарнауга се закашля и се отпусна на ръката на Странгиард. Високият свещеник го погледна и моментално разбра.
— Аз умирам — отрони Джарнауга. — Не ми е писано да изоставя Наглимунд. Винаги съм го знаел. Трябва само да ми оставите меч.
— Ти нямаш сили! — прекъсна го раздразнено Айнскалдир.
— Имам достатъчно, за да затворя тази врата — отвърна спокойно старецът. — Виждате ли? — Той посочи огромните панти. — Изработени са съвсем деликатно. Щом се затвори вратата, едно откършено острие ще препречи пътя и на най-якия преследвач. Вървете.
Принцът се обърна с намерение да се противопостави, но откъм тунела отекнаха дрезгави крясъци.
— Добре — промълви тихо той. — Бог да те благослови, старче.
— Излишно е — отвърна Джарнауга.
Той свали нещо лъскаво от врата си и го притисна в ръката на Странгиард.
— Странно е да се сприятелиш в последния момент — каза Джарнауга.
Очите на свещеника се насълзиха и той целуна римъра по бузата.
— Приятелю мой — прошепна той и мина през отворената врата.
Последното, което видяха, бе грейналият му от пламъка на факлата поглед, докато притискаше с рамо вратата. Тя се затвори и шумът от преследвачите заглъхна.
След дълго изкачване по една безкрайна стълба най-после се измъкнаха на открито под пронизващия вятър и леещия се като из ведро дъжд. Ураганът бе поутихнал и от голия склон под гористия Стайл се виждаха блещукащите сред останките на Наглимунд пожари и черните нечовешки силуети, които танцуваха сред пламъците.
Джосуа дълго съзерцава гледката безмълвно; по почернялото му от саждите лице се стичаха струи дъжд. Миниатюрната му компания се гушеше треперейки зад гърба му в очакване да продължат пътя си.
Принцът вдигна левия си юмрук.
— Елиас! — извика той и вятърът подгони ехото надалеч. — Ти донесе смърт и проклятие над бащиното ни кралство! Ти събуди древното зло и разруши Опеката на Върховния крал! Лиши ме от дом и унищожи много от нещата, които обичах. — Той спря и преглътна сълзите си. — Ти не си повече крал! Ще ти отнема короната. Ще я отнема, кълна се!
Деорнот го хвана за лакътя и го отдалечи от ръба на пътеката. Поданиците на Джосуа го очакваха, измръзнали и уплашени бездомници насред пустия Велдхелм. За миг той сведе глава — било от умора, било за молитва, след което ги поведе в мрака.
44. Кръв и кръжащият свят
Черната кръв на дракона го бе заляла, изгаряща като огън. Сякаш отми собствения му живот от него. Ужасяващата й същност го обсеби, попари духа му и всели в него духа на дракона. Сякаш самият той се бе превърнал — в мига, преди да го обгърне мракът — в тайнственото сърце на Червея.
Притаеният и заплетен живот на Игджарджук го облада. Той се разпростря; промени се и тази промяна беше болезнено мъчителна като смърт и раждане едновременно.
Костите му натежаха, плътни като камъни и извити като на влечуго. Кожата му се втвърди в перлени люспи и той я усети да се плъзга по гърба му като броня.
Кръвта на дракона запулсира в гърдите му, тромава като мрачна звезда в пусто небе, мощна и гореща като ковашки огън. Ноктите му се забиха в каменната кожа на света, а древното му сърце туптеше… и туптеше… и туптеше… Изпълни го крехката, древна мъдрост на драконския род, живял още през младенческите дни на земята, след това усети да го затиска бремето на неизброимите години, бушуващите като талази на огромна река мрачни хилядолетия. Беше един измежду многото от най-древните раси, един от първородните на изстиващата земя и лежеше свит на кълбо под пръстта на света, като сврял се в ябълка най-нищожен червей…
Старата черна кръв препускаше из него. Той продължаваше да расте, възприемаше и наричаше нещата в кръжащия свят. Кожата му — земната кажа — стана негова собствена кожа; пълзящата повърхност, върху която се раждаха всички земни твари, измъчваха се и гаснеха, капитулирайки най-накрая, за да се превърнат отново в частица от него. Костите му бяха неговите кости, скалните подпори, върху които се крепяха всички неща и през които усещаше всяко трепване, всяко дихание на живота.