Отвори очи по-широко. Всичко наоколо бе пронизващо бяло, освен златистото лице на Джирики, което се рееше малко над него. Намираше се в пещера с покрити с бледа пепел стени, прорязани от едва доловими ивици; на каменния под покрай стените бяха струпани купчини кожи, дървени гравюри и украсени бокали. Натежалите му ръце, сковани, но някак странно чувствителни, сграбчиха кожената завивка и опипаха лекичко дървеното легло, в което бе легнал. Как…?
— Аз…
Отново се закашля.
— Ранен си и си изтощен. Нормално е.
Ситът свъси чело, но грейналите му очи не промениха израза си.
— Знаеш ли, че извърши нещо ужасно, Саймън? Втори път ме спаси.
— Ммммм.
Мозъкът му реагираше мудно като мускулите му. Какво точно се бе случило? Планината… пещерата… и…
— Драконът!
Саймън усети, че се задавя, и опита да се надигне. Кожената завивка се плъзна надолу и той почувства сковаващия студ. Светлината се процеждаше през закачената на входа кожена завеса. Всичко около него се завъртя, главата му забуча и той отново се отпусна назад.
— Няма го — отсече Джирики. — Мъртъв или не — не знам, — но го няма. Когато ти нанесе удар той се преметна край теб и се провали в бездната. Не можах да забележа къде точно сред снеговете и ледовете на безконечните дълбини. Ти размаха меча Трън като истински воин, Сеоман Снежен кичур.
— Аз…
Пое колебливо дъх и опита да заговори отново. Говоренето му причиняваше болка.
— Не мисля… че бях аз. Трън… ме използва. Искаше… да бъде спасен, струва ми се. Сигурно звучи глупаво, но…
— Не е глупаво. Мисля, че си прав. Виж.
Джирики посочи близката стена. Трън лежеше, положен върху наметалото на принца, черен и далечен като дъно на кладенец. Нима това нещо бе оживяло в ръката му?
— Беше лесно да го донесем — продължи Джирики. — Вероятно искаше да ни доведе тук.
От думите на сита нещо в главата на Саймън просветна.
„Мечът искаше да дойде тук — но къде е това тук? И как се озовахме… О, Божия майко, драконът…“
— Джирики! — задъха се той. — Другите! Къде са другите?
Принцът кимна.
— А, да. Мислех да мине повече време, но явно нямам избор.
За момент той затвори големите си светли очи.
— Ан’най и Гримрик са мъртви. Заровихме ги в Урмшайм. — Той въздъхна и объркано зажестикулира. — Ти не проумяваш какво означава да заровиш простосмъртен и сит заедно, Сеоман. Много рядко се случва, а цели пет столетия въобще не се е случвало. Делата на Ан’най ще са живи до свършека на света сред Танца на годините в летописите на нашия народ, а името на Гримрик ще живее заедно с неговото. Те завинаги остават да лежат под Дървото на Удун. — Джирики помълча малко. — Останалите… е, те оцеляха.
Нещо сграбчи сърцето на Саймън, но той отблъсна мислите за двамата загинали за по-късно. Загледа се в криволичещите бледи ивици и забеляза, че са изображения на огромни змии и зверове с издължени бивни — покриваха целия таван и стените. Безизразните им погледи го разтревожиха: взираше ли се по-дълго в тях, сякаш започваха да се движат. Обърна лице към сита.
— Къде е Бинабик? Искам да говоря с него. Сънувах най-странния сън… най-странния сън…
Преди Джирики да отговори, Хейстън пъхна глава в отвора на пещерата.
— Кралят още ли не ще да приказва? — попита той, след което видя Саймън. — О, хлапак, надигна се, а? — нададе радостен вик той. — Чудесно!
— Какъв крал? — смути се Саймън. — Надявам се, не Елиас?
— Не, хлапе — поклати глава Хейстън. — След… след всичко горе в планината ни намериха тролите. Ти проспа няколко дни. Сега сме в Минтахок — планината на тролите.
— Бинабик при семейството си ли е?
— Не съвсем.
Хейстън погледна Джирики. Ситът кимна.
— Бинабик и Слудиг… кралят ги държи затворници. Някои казват, че ги заплашва смъртно наказание.
— Какво!? Затворници ли?! — избухна Саймън и отново се отпусна, усетил жестока болка в главата. — Но защо?
— Слудиг, защото е омразен римър — обясни Джирики. — А Бинабик, казват, бил извършил някакво ужасно престъпление срещу краля на тролите. Още не знаем какво, Сеоман Снежен кичур.