Сега него вече го нямаше или поне беше станал недостъпен за тези простодушни хорица. Отсега нататък той принадлежеше на хронистите, поетите и свещениците.
За периода от четиридесет дни между смъртта и погребението отнесоха тялото на крал Джон в Залата за приготовления в Ерчестър, където свещениците го измиха с редки масла, изтриха го с тръпчива билкова смола от южните острови, след което го увиха в бяло ленено платно от глезените до шията, като през цялото време шепнеха молитви за всепобеждаващо благочестие. След това облякоха крал Джон в скромно одеяние, подобно на това, което младите рицари обличат при посвещаването си, и го положиха внимателно в ковчег насред Тронната зала под пламъчетата на високи черни свещи.
След като изложиха тялото на Престър Джон за поклонение, отец Хелфсин, съветникът на краля, нареди да запалят огън на върха на каменното укрепление при Вентмаут, което се правеше само по време на война и при велики събития. Малцина сред живите си спомняха кога за последен път е запалвана могъщата кула-факла.
Хелфсин заповяда също така да бъде изкопана яма при Свертклиф — местността на изток от Ерчестър с изглед към Кинслах, — на ветровития склон, където лежаха затрупани под снега шестте гробни могили на кралете, властвали в Хейхолт преди Джон. Времето беше ужасно за копаене, тъй като земята беше замръзнала, но копачите на Свертклиф се гордееха с оказаната им чест и стоически понасяха хапещия студ. Докато завършат ямата и я покрият с огромна тента от брезент в червено и бяло, измина по-голямата част от мразовития месец джоневер.
Приготовленията в Хейхолт продължаваха. Четирите кухни на замъка светеха и пушеха като леярни, докато цял орляк изпотени кухненски прислужници печаха месото, хляба и сладкишите за погребението. Управителят на замъка Питър Позлатения бокал — дребно енергично човече с жълтеникава коса — сякаш беше едновременно навсякъде като някакъв ангел отмъстител. В един и същ момент опитваше кипящата в огромните казани супа, проверяваше дали има прах в пукнатините на Голямата маса — безсмислено старание, след като за чистенето отговаряше Рейчъл — или сипеше проклятия след забързаните сервитьори. Всички бяха единодушни, че е настъпил неговият час.
Погребалната церемония събра в Хейхолт представители от всички кътчета на Остен Ард. Скали Остроносия от Калдскрайк, нелюбимият братовчед на херцог Исгримнур, пристигна от Римърсгард с десетина съмнителни родственици с гъсти бради. От трите клана, които деляха управлението на дивата Тритингс, пристигнаха марчтаните, като представители на своя владетелски дом. Беше твърде странно, че както никога членовете на клана бяха загърбили враждата си и пристигнаха заедно — свидетелство за уважението им към крал Джон. Говореше се даже, че когато вестта за смъртта на Джон достигнала Тритингс, стражите на трите клана се срещнали по границите на земите, защитавани толкова ревностно един от друг, и цяла нощ пили и ревали в памет на Джон.
От Санселан Махистревис, херцогския дворец в Набан, херцог Леобардис изпрати своя син Бенигарис с отряд легионери и рицари в брони — почти сто души. Когато слязоха от трите военни кораба, върху чиито платна се развяваше златното набанско рибарче, събраната на пристана тълпа ги посрещна благосклонно. Чуха се дори възгласи в знак на почит по адрес на Бенигарис, яхнал високия си кон, макар много от хората да си шепнеха, че дори да е племенник на Камарис, най-великия рицар от времето на Джон, то той е издънка от бащиното си родословно дърво, а не на чичо си. Камарис бил изключително висок и внушителен мъж — поне така твърдяха онези, които бяха достатъчно стари, за да го помнят, — а в интерес на истината Бенигарис беше по-скоро възпълничък. Все пак от изчезването на Камарис-са-Винита бяха изминали почти четиридесет години: много от по-младите подозираха, че слуховете за внушителността на Камарис са плод на въображението на изкуфелите старци.
От Набан пристигна още една велика делегация, не чак толкова войнствена като хората на Бенигарис: самият лектор на библейски текстове Ранесин доплува в Кинслах на красив бял кораб, върху чието лазурносиньо платно грееха бялото Дърво и златният Стълб на Църквата Майка. Тълпата на пристана, посрещнала сдържано Бенигарис и набанските войници, сякаш смътно припомняйки си времето, когато Набан беше воювал с Еркинланд за надмощие, приветства лектора с гръмки възгласи и се втурна напред, така че се наложи кралските войници да обединят усилията си с охраната на лектора, за да я спрат. Въпреки това в блъсканицата двама-трима се озоваха в леденото езеро и само незабавното им измъкване от водата ги спаси от измръзване.