— Не точно това бих искал — прошепна лекторът на младия си секретар отец Диниван. — Виж само какво нескопосано нещо са ми изпратили.
И посочи покритата носилка — великолепна изработка от резбовано черешово дърво и синьо-бяла коприна. Облеченият в семпло черно одеяние отец Диниван се ухили.
Ранесин, строен и хубав мъж на около седемдесет години, погледна с раздразнение очакващата го носилка и се намръщи, след което кимна едва-едва на един изнервен еркинландски офицер от охраната.
— Моля ви да махнете това — каза той. — Оценяваме вниманието на съветник Хелфсин, но предпочитаме да повървим сред хората.
Подразнилото го превозно средство беше избутано настрана и лекторът тръгна към претъпканите с хора стъпала на кея на Кинслах. Когато направи знака на Дървото — палецът и малкият пръст като изкривени клони, а средните пръсти изправени вертикално, — блъскащата се тълпа бавно отвори пътека по огромното стълбище.
— Моля ви да не вървите толкова бързо, господарю — посъветва го Диниван, докато се провираше между протегнатите махащи ръце. — Охраната много ще изостане.
— А какво те кара да мислиш — по лицето на Ранесин пробяга и изчезна дяволита усмивка, преди някой освен Диниван да я е забелязал, — че не се опитвам да направя тъкмо това?
Диниван тихичко изруга и моментално се упрекна за слабостта си. Лекторът го беше изпреварил с няколко крачки и тълпата се вмъкна между тях. За щастие страничният вятър се усили и Ранесин беше принуден да забави ход и да сграбчи с другата си ръка шапката си, която беше почти толкова висока и тънка, колкото Негово преосвещенство. Като забеляза, че лекторът се забавя под напора на вятъра, Диниван ускори крачка, настигна господаря си и го хвана здраво за лакътя.
— Простете ми, господарю, но уредникът на Майката Църква Велигис никога няма да ми прости, ако ви позволя да паднете в езерото.
— Разбира се, сине мой — кимна Ранесин и продължи да очертава във въздуха Дървото, докато се изкачваха по дългото стълбище. — Постъпих неразумно. Знаеш обаче как ненавиждам този ненужен разкош.
— Но, лекторе — противопостави се учтиво Диниван, като повдигна рунтавите си вежди в престорена изненада, — вие сте гласът на Усирис Ейдон. Не е редно да търчите по стълбите като млад семинарист.
Разочарован, Диниван забеляза, че думите му предизвикаха съвсем вяла усмивчица. Известно време продължиха да се изкачват мълчаливо един до друг, като младежът не изпускаше ръката на възрастния мъж.
„Горкият Диниван — помисли си Ранесин. — Толкова се старае и е тъй внимателен. Не че не се отнася към мен — лектора на Майката Църква все пак — с известно неуважение. Прави го, разбира се, защото аз му го позволявам — за мое собствено добро. Но днес не съм в добро настроение и той го знае“.
Това естествено се дължеше на смъртта на Джон, но причината беше не просто загубата на добър приятел и прекрасен крал, а неминуемите промени, към които Църквата в лицето на лектор Ранесин изпитваше сериозно подозрение. Както и тъгата от раздялата, разбира се — само на този свят, напомни си настоятелно лекторът, — с един човек с добро сърце и с добри намерения, макар в отделни случаи Джон да беше прекалено праволинеен при осъществяването им. Ранесин му беше изключително задължен, не на последно място заради изигралото значителна роля влияние на краля за издигането на някогашния Осуайн до върховете на Църквата, а по-късно и до лекторския пост, което в продължение на пет столетия не бе постигал никой друг еркинландец. Кралят щеше да му липсва много.
Ранесин възлагаше надежди и на Елиас. Принцът безспорно беше сърцат, решителен и смел — все редки черти за синовете на велики мъже. Вярно, че бъдещият крал беше освен това избухлив и някак си нехаен, но — Дуос вулстей — поемането на отговорностите на властта и наличието на добри съветници често лекуваха или поне смекчаваха подобни недостатъци.
Когато стигна горния край на стълбището на Кинслах и заедно с блъскащата се около него свита стъпи на Кралския път, който опасваше Ерчестър, лекторът си даде обещание, че ще изпрати свой доверен съветник, който да помага на новия крал и, разбира се, отблизо да следи за съблюдаването на интересите на Църквата — някой като Велигис, а защо не и младия Диниван… не, с Диниван не би се разделил. Все щеше да намери някой, който да неутрализира нетърпимите младоци от свитата на Елиас и онази празноглав идиот епископ Домитис.