Утрото на първи фейевер, деня преди Елисияманса — Деня на Жената, — беше ясно и мразовито. Слънцето едва докосваше острите върхове на далечните планини, когато пред параклиса на Хейхолт се проточи бавна и тъжна процесия. Пред олтара върху платформа, застлана с копринен плат на златисти и сини ивици, вече лежеше тялото на краля.
Саймън със завист и възхищение наблюдаваше благородниците в техните скъпи тъмни одежди. Беше се промъкнал до празния балкон за църковния хор над олтара направо от кухнята, както си беше в изцапаната със сос риза. Дори скрит в сянката, изпитваше срам от мизерното си облекло.
„Единственият прислужник тук съм аз — помисли си той. — Единственият от всички, които са живели в замъка заедно с нашия крал. Откъде се взеха всички тези изтънчени дами и господа? Познавам само някои от тях — херцог Исгримнур, двамата принцове и още някои“.
Безспорно имаше нещо нередно в това, че онези, които седяха долу в параклиса, бяха толкова прекрасни в погребалните си копринени облекла, а той мъкнеше кухненската миризма като одеяло върху себе си. В какъв смисъл нередно? Нима може един кухненски прислужник да бъде поканен сред благородници? Или самият той беше допуснал грешка, осмелявайки се да се промъкне тук?
„Ами ако крал Джон гледа?“ При тази мисъл му стана студено. „Ако ме наблюдава отнякъде? Дали ще каже на Господ, че съм се вмъкнал на погребението му с мръсна риза?“
Накрая пристигна лектор Ранесин, облечен както подобава на светия му сан в наметало от черно, златно и сребристо. Носеше венец от свещени цианови листа и държеше кадилница и жезъл от черен оникс. Направи знак на тълпата да коленичи и започна встъпителната молитва на манса сеа куелосан — заупокойната литургия. Докато произнасяше строфите с плътния си глас с едва доловим набански акцент и кадеше над тялото на мъртвия крал, на Саймън му се стори, че върху лицето на Престър Джон изгря светлина. За миг сякаш видя как е изглеждал кралят, когато е влязъл за пръв път през вратите на току-що завладения Хейхолт — с блестящи очи и прашни от битката доспехи. Как му се искаше да го е видял тогава!
Когато безконечните молитви свършиха, благородниците станаха, за да изпеят Кансим фелис; Саймън се задоволи да изговаря думите беззвучно. След като опечалените отново седнаха, Ранесин започна да говори и за всеобща изненада изостави набанския език и премина на по-неофициалния уестърлингски, който Джон беше обявил за говорим език в своето кралство.
— Помни се — напевно зареди Ранесин, — че когато в Дървото на екзекуцията бил забит последният гвоздей и нашият Господар Усирис бил оставен да виси в ужасна агония, го видяла една благородна жена от Набан на име Пелипа, дъщеря на могъщ рицар. Сърцето й се изпълнило с жалост пред неговото страдание. Когато паднал мракът на тази Първа нощ, докато Усирис Ейдон висял умиращ и самотен, защото неговите ученици били изгонени с бичове от двора на храма, тя отишла при Него със златна купа с вода, намокрила скъпия си шал и го поднесла към сухите Му устни. Пелипа Му дала да пие и заплакала, като видяла болката на Спасителя. Казала Му: „Бедни човече, какво са направили с теб?“ А Усирис й отговорил: „Нищо, което да не е отредено на нещастния Човек“. Тогава Пелипа отново се разплакала и казала: „Не е ли достатъчно, че те убиват заради думите ти, а трябва и да те окачват с петите нагоре, за да те унижат?“ А Усирис Пречистващия отвърнал: „Дъще, няма значение как вися — с краката нагоре или обратно, — аз продължавам да гледам право в лицето Бог, моя Баща“.
— И така — лекторът сведе поглед към събраното множество, — какво е казано от нашия Господ Усирис, същото можем да кажем и за нашия обичан Джон. Народът в града говори, че Джон Презвитер не си е отишъл, а е останал да се грижи за своите хора и за своя Остен Ард. Книгата на Ейдон ни уверява, че сега той вече се е възнесъл в нашия прекрасен Рай, изпълнен с музика, светлина и сини планини. Други — наши братя, поданици на Джон в Хернистир — ще кажат, че той се е присъединил към останалите герои сред звездите. Това няма значение.
— Където и да се намира този, който някога беше младият крал Джон, възнесен на блестящите планини или сред звездните пространства, ние знаем едно: той щастливо гледа Бог право в лицето…