Когато лекторът свърши словото, дори и той с насълзени очи, и приключиха последните молитви, събраното множество напусна параклиса.
Саймън наблюдаваше в почтително мълчание облечените в черно лични лакеи на крал Джон да изпълняват последните си задължения към него и да се въртят като бръмбари около паднало водно конче, докато го обличаха в кралските одежди и доспехи. Знаеше, че трябва да си тръгне. Не беше редно да шпионира тази церемония — това граничеше със светотатство, но не можеше да помръдне. Чувството на скръб и страх се смени с някакво странно усещане за нереалност. Сякаш беше зрител на представление на мистерия, действащите лица в която се движат сковано по сцената, защото крайниците им ту замръзват, ту се размразяват, ту отново замръзват.
Лакеите на мъртвия крал го облякоха в снежнобялата му ризница и пъхнаха ръкавиците му в презраменния ремък, но оставиха ходилата му боси. Опънаха една небесносиня туника над ризницата и простряха ярко алено наметало през раменете му; през цялото време се движеха като болни от треска. Брадата и косата му вързаха на плитки, а върху челото му положиха желязната диадема, която символизираше господството над Хейхолт. Накрая Ноа, възрастният оръженосец на краля, извади железния пръстен на Фингил, който съхраняваше; внезапните му скръбни ридания разцепиха надвисналата тишина. Ноа хлипаше тъй горчиво, че Саймън се запита как успя да надене през сълзите си пръстена върху белия пръст на краля.
После облечените в черно бръмбари вдигнаха краля и го положиха в ковчега. Покрит със златоткан покров, той за последен път беше изнесен от своя замък, носен от по трима мъже от двете страни. Зад тях вървеше Ноа — носеше увенчания с изображение на дракон боен шлем на краля.
Скрит сред сенките на балкона, Саймън най-после изпусна дъха си, който сякаш беше сдържал поне цял час. Краля го нямаше.
Когато херцог Исгримнур видя тялото на Престър Джон да минава през вратата Нарулах с процесията от благородници зад него, го обзе някакво смътно и тягостно чувство, напомнящо сън, че се дави.
„Не бъди такова магаре, старче — каза си той. — Никой не живее вечно, а и Джон си пооткрадна доста годинки“.
Странното беше, че дори когато двамата бяха рамо до рамо сред ужасяващия ад на битката и черноперите стрели на тритингите свистяха край тях като самите Божии светкавици, Исгримнур беше сигурен, че Джон Презвитер ще умре в постелята си. По време на битка този мъж се държеше като благословен от Бога, недосегаем и властен, присмиващ се на кървавата мъгла, която скриваше небесата. Ако Джон беше римър, усмихна се на себе си Исгримнур, положително би носил меча кожа.
„Но сега е мъртвец и тъкмо това е най-необяснимото. Погледни ги — рицари и лордове… те също мислеха, че е вечен. И сега са уплашени“.
Елиас и лекторът бяха заели местата си непосредствено зад ковчега на краля. След тях вървяха Исгримнур, принц Джосуа и русокосата принцеса Мириамел, единствено дете на принц Елиас. Останалите високопоставени семейства също бяха заели местата си без обичайната борба с лакти за по-представителна позиция. Когато понесоха тялото по Кралския път към хълма над залива, в края на процесията запристъпва и простолюдието, стихнала в страхопочитание огромна тълпа.
Върху основа от дълги пръти в подножието на Кралския път чакаше „Морска стрела“, с която, както се говореше, преди много години кралят пристигнал в Еркинланд от островите Уестърлинг. Беше малка, не по-дълга от пет лакътя; херцог Исгримнур се зарадва, като видя, че дървеният корпус е лакиран наскоро и проблясва на мътната светлина на фейеверското слънце.
„Господи, колко обичаше Джон тази малка лодка!“, спомни си той.
Кралските дела не оставяха на Престър Джон кой знае колко време за морето, но херцогът си припомни онази безумна нощ преди трийсетина години, когато Джон изпадна в такова настроение, че нямаше начин двамата с Исгримнур — тогава млад мъж — да не вдигнат платната на „Морска стрела“ и да не излязат във ветровития Кинслах. Въздухът беше тъй студен, че хапеше кожата. Джон — тогава почти седемдесетгодишен — крещеше и се смееше, докато „Морска стрела“ превземаше високите вълни. Исгримнур, чиито прадеди бяха слезли на сушата дълго преди той да се роди, стискаше здраво перилата и се молеше на многото стари и на единствения си нов бог.
Кралските лакеи и войници грижливо положиха Джон в „Морска стрела“ върху специално подготвена за ковчега платформа. Четиридесет войници от кралската Еркинска гвардия вдигнаха на раменете си дългите пръти заедно с лодката, след което я понесоха напред.