Друг път изобщо не можеха да го открият. Спотайваше се като сянка някъде из замъка. Можеше да прескача ловко стени като майстор на покриви и знаеше толкова тайни проходи и скрити места, че го наричаха „момчето-призрак“. Рейчъл често го пляскаше и го наричаше идиот.
Накрая Рейчъл пусна ръката му. Саймън намусено затътри крака след управителката на камериерките като пръчка, закачена за подгъва на дългата й пола. Откриха го, бръмбарът изчезна и целият му следобед пропадна.
— Какво да правя, Рейчъл? — измърмори кисело той. — В кухнята ли да помагам?
Рейчъл изсумтя презрително и продължи да се клатушка напред — същински язовец в престилка. Саймън се обърна и погледна със съжаление към примамливите сенки на дърветата и храстите в градината. Стъпките им заглъхнаха в дългия каменен коридор.
Отгледаха го камериерките, но тъй като със сигурност никога нямаше да стане човек — не само защото беше все още момче, а защото очевидно не биваше да му се поверяват деликатни домашни дейности, — със съвместни усилия му намериха подходяща работа. В една голяма къща, а несъмнено Хейхолт беше най-голямата, нямаше място за такива, които не работят. Намериха му непретенциозна работа в кухнята на замъка, но дори и там не успяваше да се справи като хората. Другите кухненски прислужници се подхилкваха и побутваха, щом го съглеждаха потопил ръце до лактите в топлата вода, притворил очи и замечтан да изучава полета на птиците или да спасява бленувани девойки от въображаеми зверове, докато четката му плуваше във ведрото.
Легендата разказваше, че сър Флуриен — роднина на легендарния сър Камарис от Набан — пристигнал на младини в Хейхолт, за да стане рицар, и работил предрешен в същата тази миялня, поради невероятната си скромност. Говореше се, че кухненските прислужници го наричали подигравателно „Нежните ръчички“, защото тежката работа не захабила прекрасните му бели пръсти.
На Саймън му беше достатъчно да погледне собствените си вечно червени от горещата вода лапи с изпочупени нокти, за да се убеди, че не е никакъв сирак на велик господар. Той си беше мияч и метач, и толкова. Всички знаеха, че крал Джон беше убил Червения дракон горе-долу на неговите години. А Саймън водеше битки с метли и с глинени съдове. Не че имаше кой знае какво значение. Светът се бе променил, беше станал по-спокоен, отколкото в младините на Джон, и то най-вече благодарение на самия стар крал. Никакви дракони, във всеки случай не и живи, не населяваха вече мрачните безкрайни зали на Хейхолт. Рейчъл обаче — Саймън често я проклинаше наум — с нейното кисело лице и щипещи пръсти му беше предостатъчна.
Стигнаха до преддверието на тронната зала, в която кипеше трескава дейност. Камериерките се блъскаха от едната в другата стена като мухи в бутилка. Рейчъл застана с ръце на кръста и огледа владението си. Едва доловимата усмивка, плъзнала по лицето й, показваше, че е доволна от това, което вижда.
Забравен за момент, Саймън се спотаи до една стена с гоблени. Приведен, наблюдаваше тайничко новото момиче Хепсибах — с налята фигура, къдрава коса и дръзка походка. Когато мина край него, понесла ведро с плискаща се вода, тя забеляза погледа му и се усмихна весело. Саймън усети пламъчето, плъзнало от врата към бузите му, извърна се и се подпря на протрития гоблен.
Размяната на погледи не убягна от взора на Рейчъл.
— Господ да те убие, момче, не ти ли казах да се хващаш на работа? Хайде почвай де!
— Какво? Какво да правя? — извика Саймън и пред очите му причерня, като чу звънливия смях на Хепсибах откъм коридора.
От безсилие се ощипа по ръката. Заболя го.
— Вземи тази метла и върви да изметеш жилището на доктора. Този човек живее като плъх, който влачи всичко в дупката си, а знае ли човек къде ще поиска да влезе кралят сега, когато вече е на крака?
Тонът й недвусмислено подсказваше, че дори кралската особа не прави изключение от общовалидната за всички мъже опърничавост.
— Жилището на доктор Моргенес? — попита Саймън. За пръв път, откакто го бяха открили в градината, настроението му се повдигна. — Веднага тръгвам!
Грабна метлата на бегом и изчезна.