Кралят и „Морска стрела“ поведоха събралото се множество по хълма над залива и след половин левга спряха до Свертклиф и до гроба. Свалиха покривалото и дупката зейна като отворена рана край шестте величествени могили на предишните господари на Хейхолт.
От едната страна на ямата беше струпан куп греди, камъни и неогладени дъски. „Морска стрела“ бе положена откъм другия край на гроба, където дупката беше изкопана плитко и под полегат ъгъл. Когато лодката зае мястото си, благородническите родове на Еркинланд и лакеите на Хейхолт застанаха в редица, за да оставят в нея или в гроба по някоя малка вещ в знак на обич. Всяка област също беше изпратила някаква изкусно изработена вещ, която Престър Джон да отнесе със себе си на Небето — наметало от скъпа коприна от остров Риса от Пердруин, Дърво от бял порфир от Набан. Делегацията на Исгримнур беше донесла от Елвритшала в Римърсгард сребърна брадва — дуорска изработка със сини планински кристали на дръжката. Лут, кралят на Хернистир, беше изпратил от Тайг в Хернисадарк дълго копие от ясеново дърво, украсено с червено злато и със златен връх.
Слънцето вече беше почнало да се спуска, когато най-после дойде и редът на Исгримнур; макар по сиво-синкавия небесен свод да нямаше облаци, то сякаш скъпеше топлината си. Вятърът се усилваше и свистеше над скалистия връх. Исгримнур носеше в ръка очуканите бойни ботуши на Джон. Нямаше сърце да вдигне поглед към надничащите от тълпата пребледнели лица — сякаш снежни отблясъци в гъста гора.
Пристъпи към „Морска стрела“ и погледна за последно своя крал. Макар по-бяло и от гръд на чайка, лицето на Джон все пак излъчваше такава непреклонност и красота — беше като заспал, — че Исгримнур се разтревожи за своя стар приятел, който лежеше на вятъра, без да е завит поне с одеяло. Върху лицето му за малко не се появи усмивка.
„Джон все повтаряше, че имам сърце на мечка и остроумие на вол — упрекна се Исгримнур. — А щом тук е толкова студено, представям си как ще се чувства в замръзналата земя…“
Заобиколи внимателно, но чевръсто високата купчина пръст, като си помагаше при нужда с ръка. Макар гърбът ужасно да го болеше, беше сигурен, че никой не подозира това; не беше чак толкова стар, за да не изпита гордост при тази мисъл.
Повдигна един след друг изпъстрените със сини венички крака на Престър Джон и му нахлузи ботушите. Похвали наум за умело свършената работа хората от Залата за приготовления заради лекотата, с която изпълни задачата си. Без да поглежда лицето на своя приятел, бързо взе ръката му и я целуна, след което се оттегли, странно успокоен.
Изведнъж му се стори, че тази безжизнена обвивка, която щеше да бъде предадена на земята, вече не принадлежи на неговия крал, лишена от излетялата на свобода като новоизлюпена пеперуда душа. Гъвкавостта на крайниците му, застиналото в покой познато лице — каквото Исгримнур го беше виждал безброй пъти, докато кралят си открадваше час-два сън по време на затишието на някоя битка, — всичките тези неща го караха да изпитва усещането, че изоставя жив приятел. Знаеше, че Джон е мъртъв — беше държал ръката на краля до последния му дъх, — и все пак се чувстваше предател.
Потънал в дълбок размисъл, той едва не се сблъска с принц Джосуа, който го заобиколи пъргаво на път към могилата. Исгримнур с изумление забеляза, че принцът носи меча на Джон Блестящ гвоздей върху сиво платно.
„Какво става? — учуди се Исгримнур. — Защо мечът е у него?“
Когато херцогът стигна до предната редица на тълпата и се обърна да гледа, безпокойството му нарасна: положил меча върху гърдите на краля, Джосуа се опитваше да свие пръстите му около дръжката.
„Това е безумие! — мина му през ума. — Този меч е предназначен за наследника на краля — знам, че Джон би искал да принадлежи на Елиас! А в случай, че Елиас е предпочел да го погребе заедно с баща си, защо сам не го положи в гроба? Безумие! Нима никой друг не се учудва на това?“
Исгримнур се огледа, но не видя нищо, освен скръб по лицата на околните.
Сега и Елиас слезе при гроба, мина бавно покрай по-малкия си брат като участник във величествен танц — какъвто всъщност беше. Наследникът на трона се наведе над перилата на лодката. Никой не видя какво остави при баща си, но всички забелязаха проблесналата върху бузата му сълза, докато очите на Джосуа останаха сухи.
Множеството произнесе още една молитва. Вятърът откъм езерото изду наметалото на Ранесин, докато той ръсеше „Морска стрела“ със свещено миро. С помощта на подпорите и без да отронят нито дума, войниците спуснаха внимателно лодката в трапа, докато легне на два метра под земята. Над нея издигнаха огромен свод от греди, а градинарите подредиха чимовете. След като бяха подредени и камъните, оформящи пирамидата на Джон, погребалната процесия се заизнизва обратно покрай канарите над Кинслах.