Погребалната гощавка в огромната зала на замъка напомняше не толкова тържествено събиране, колкото шумен и весел пир. Джон беше умрял, разбира се, но животът му беше продължил достатъчно дълго — много по-дълго от живота на повечето хора — и той беше оставил след себе си кралство, което се радваше на мир и благоденствие, и силен син за господар.
Камините преливаха от камари дърва; танцуващите пламъци хвърляха странни сенки, които подскачаха по стените, потни прислужници препускаха насам-натам. Пируващите размахваха ръце и произнасяха тостове за починалия крал и за новия, който щеше да бъде коронясан сутринта. Малки и големи кучета се боричкаха за хвърлените остатъци от храна и ровеха сламата по пода. Принуден да разнася една тежка кана с вино от маса на маса, навикван и потупван от пируващите, Саймън се чувстваше като в някакъв оглушителен ад, за каквито говореше в проповедите си отец Дреосан: разпилените по масите и хрущящи под краката му кости можеха да са захвърлените останки на грешници, измъчвани преди това от тези смеещи се демони.
Макар все още да не беше коронясан, Елиас имаше осанката на крал-воин. Беше седнал на главната маса в обкръжението на младите лордове, ползващи се с благоразположението му: Гутулф от Утаниат, Фенгболд — графът на Фолшайър, Брюгар от Уестфолд и други. Всички до един носеха върху жалейните черни ленти зеления цвят на Елиас и се надпреварваха да произнесат най-гръмкия тост и най-солената шега. Бъдещият крал оценяваше старанието им и награждаваше допадналите му шеги със силния си смях. От време на време се накланяше към Скали от Калдскрайк, родственика на Исгримнур, специално поканен от него на масата. Едър мъж с орлов профил и руса брада, Скали изглеждаше леко притеснен, че седи до престолонаследника, още повече че херцог Исгримнур не беше удостоен с подобна чест. В един момент обаче Елиас каза нещо, което явно попадна в целта; Саймън забеляза римърът да се усмихва, след което избухна в силен кикот и чукна металния си бокал с този на принца. Усмихнат кръвожадно, Елиас се извърна и каза нещо на Фенгболд, който се присъедини към веселбата.
Масата, на която седеше херцог Исгримнур заедно с принц Джосуа и още няколко души, беше много по-тиха, сякаш настроението на нея беше в тон със сивите одежди на принца. Макар останалите благородници да полагаха всевъзможни усилия да поддържат разговора, когато мина покрай масата, Саймън забеляза, че главните фигури изобщо не вземат участие в него. Джосуа гледаше безмълвно пред себе си, сякаш очарован от гоблените по стените. Херцог Исгримнур също не обръщаше внимание на разговора, но причината за това не беше очевидна. Дори Саймън забеляза навъсените погледи, които старият херцог мята към Скали Остроносия, и как скубе разсеяно ресните на туниката си от меча кожа.
Незачитането от страна на Елиас на един от най-верните рицари на Джон не остана незабелязано от другите маси. Някои от по-младите благородници, макар и достатъчно възпитани, за да го покажат, изглежда, се забавляваха с неловкото положение, в което се намираше херцогът. Шепнеха си, закрили уста с шепи, и повдигаха многозначително вежди, за да подчертаят значителността на скандала.
Замаян от глъчката, пушека и от собствените си объркани наблюдения, Саймън се олюля за миг, но в същия момент от една от страничните маси някой му изрева за още вино и той отново се разбърза.
По-късно, когато най-после успя да си открадне кратка почивка в нишата под един от гигантските гоблени, Саймън забеляза, че на главната маса на един висок стол между Елиас и Гутулф се е разположил нов гост. Новодошлият беше облечен в съвсем неуместно за помен яркочервено наметало, обшито с черни и златни кантове. Непознатият се наведе и зашепна нещо в ухото на Елиас. Саймън не можеше да откъсне поглед от него. Мъжът нямаше нито един косъм на главата, нито дори вежди и мигли, макар да беше сравнително млад. Изопнатата върху черепа му кожа беше необикновено бледа даже на ярката светлина на лоените свещи; хлътналите му очи бяха толкова тъмни, че приличаха на блестящи черни копчета под безвеждото чело. Саймън позна тези очи — те го бяха пронизали иззад качулката на кочияша, който едва не го прегази при вратата Нарулах. Той потрепери и се вторачи в тях. В този човек имаше нещо отблъскващо, но хипнотично, като в гърчеща се змия.