Кръвта на Саймън се беше поразгорещила. Беше толкова лесно да прекоси залата и да отиде да си поговори с тях. Имаше нещо в тази Хепсибах — в дръзките й очи, в предизвикателната й усмивка… Саймън тръгна с позамаяна глава през залата и шумът го заля като наводнение.
„Чакай, чакай — мина му през ума и той внезапно се изплаши и дори се засрами. — Как просто ей така ще отида и ще ги заговоря — нали ще разберат, че съм ги наблюдавал? Няма ли да…“
— Ей, ти, мързелив глупак! Донеси ни още вино!
Саймън се обърна. Червендалестият граф Фенгболд размахваше чашата си от кралската маса. Момичетата вече се отдалечаваха по коридора. Саймън хукна обратно към нишата, за да вземе каната, и я измъкна изпод кълбо кучета, които се биеха за парче месо. Едно мършаво кутре с бяло петно върху кафявото чело скимтеше жалостиво в края на глутницата, неспособно да се състезава с по-големите песове. Саймън намери късче мазна кожа на един празен стол и я подхвърли на палето. То размаха пънчето на отрязаната си опашка, нагълта почерпката и последва Саймън, който вече носеше каната през залата.
Фенгболд и Гутулф, графът на Утаниат с масивната челюст, бяха вкопчили десници и мереха сили, забили ками в масата до ръката на противника. Саймън ловко обикаляше масата с тежката кана и разливаше вино в чашите на надвикващите се зрители, като внимаваше да не стъпче мотаещото се из краката му кученце. Кралят, който наблюдаваше с интерес състезанието, имаше свой собствен прислужник, тъй че Саймън подмина чашата му. Накрая наля вино на Приратес. Избегна погледа на свещеника, но не можа да не усети странната му миризма — някаква необикновена смесица от мирис на метал и сладникави аромати. Отстъпи назад и видя, че кутрето рови в сламата до черните, излъскани до блясък ботуши на Приратес, подушило някакво паднало лакомство.
— Тук! — изсъска Саймън, отстъпи още по-назад и потупа коляно, но кутрето изобщо не му обърна внимание. Вместо това започна да рови с двете си лапички, побутвайки с гръб скрития зад червеното наметало прасец на свещеника.
— Ела тук! — изсъска отново Саймън.
Приратес помръдна глава и погледна надолу, като завъртя бавно блестящия си череп върху дългата си шия. После вдигна крак и със светкавично движение стовари тежкия си ботуш върху гърба на кученцето. Чу се изпукване на счупена кост и приглушено квичене. Палето се заизвива безпомощно в сламата, а Приратес повдигна отново пета и размаза черепа му.
Свещеникът изгледа равнодушно телцето, след което вдигна поглед към ужасеното лице на Саймън. Черните му очи — безжалостни и безчувствени — го приковаха. После отново се сведоха към кученцето и когато той повторно погледна Саймън, устните му бавно се разтеглиха в усмивка.
„Нищо не можеш да направиш, момче — говореше усмивката му. — А и кой го е грижа?“
Свещеникът отново насочи вниманието си към масата. Вече освободен от магията на погледа му, Саймън остави каната и тръгна да търси място да повърне.
Беше точно преди полунощ; поне половината от пируващите се бяха дотътрили сами до леглата си или ги бяха отнесли. Мнозина надали щяха да присъстват на утрешната коронация. Саймън тъкмо наливаше в чашата на един пиян гост силно разредено вино — Питър Позлатения бокал не би сервирал друго в този късен час, — когато граф Фенгболд, единственият останал от компанията на краля, влезе олюлявайки се в залата. Младият благородник беше с разчорлени коси и с полусмъкнати панталони, а на лицето му грееше блажена усмивка.
— Елате отвън, всички! — извика той. — Излезте веднага! Елате да видите!
И залитна обратно към вратата. Онези, които бяха в състояние да го направят, се изправиха и го последваха, като се побутваха и майтапеха; някои тананикаха пиянски песнички.
Фенгболд стоеше отвън, отметнал глава, с разпусната по оплесканото му наметало коса и вперил поглед в небето. Сочеше с пръст нагоре; последвалите го вдигнаха лица един подир друг.
Върху небето беше изрисувана странна фигура, напомняща дълбока рана, от която в среднощния мрак шурти кръв. От север на юг се носеше огромна червена комета.
— Опашата звезда! — изкрещя някой. — Поличба!
— Старият крал е мъртъв, мъртъв, мъртъв! — извика Фенгболд и размаха камата си във въздуха, сякаш предизвикваше звездите да слязат и да се бият с него. — Да живее новият крал! — продължи да вика той. — Дойде ново време!