— Аха. — Думите му само отчасти убедиха Саймън. — Може ли поне да ми кажете каква е тази книга? Непрекъснато гледам рисунките, но пак не мога да разбера.
Той прелисти страниците назад до една илюстрация, която беше разглеждал много пъти през последните три дни — причудлива гравюра на мъж с огромни пронизващи очи и черни ръце. Главата му беше увенчана с рога. Около краката му се тълпяха пълзящи фигури. Над рогатата глава на мъжа висеше пламтящо слънце върху мастиленочерно небе.
— Като тази — посочи странната рисунка Саймън. — Тук отдолу пише „Са асдридан кондикуилес“ — какво означава това?
— Означава — каза Моргенес, като затвори книгата и я вдигна — „Звездата на Завоевателя“ и не е нещо, което е необходимо да знаеш.
После сложи книгата върху един нестабилно подпрян до стената куп.
— Но аз съм ваш помощник! — възрази Саймън. — Кога ще ме научите на нещо?
— Глупаво момче! Какво си мислиш, че правя? Опитвам се да те науча да четеш и да пишеш. Това са най-важните неща. Какво искаш да научиш?
— Магьосничество! — отговори моментално Саймън.
Моргенес се вторачи в него и попита заплашително:
— Ами четенето?
Саймън се ядоса. Всеки се опитваше да го обърка на всяка крачка.
— Не знам — отвърна той. — Всъщност защо буквите и четенето да са толкова важни? В книгите просто се разказва за разни неща. Защо трябва да чета книги?
Моргенес се ухили като дърта лисица, открила пролука в плета на кокошарник.
— Ех, момчето ми, защо ли ти се ядосвам… как можа да изречеш такава великолепна, очарователна и съвършена глупост!
Докторът се изкиска одобрително.
— Какво искате да кажете? — Саймън свъси вежди. — Как така хем великолепна, хем глупост?
— Великолепна, защото имам великолепен отговор — засмя се Моргенес. — Глупост, защото… защото младите са създадени глупави, предполагам — както костенурките са създадени с черупки и пчелите с жила — това е защитата им срещу грубостта на живота.
— Моля?
Саймън съвсем се обърка.
— Книгите… — подхвана тържествено Моргенес, като се облегна на паянтовото си столче — книгите са магията. Това е простият отговор. Но книгите са също така и капани.
— Магия? Капани?
— Книгите са форма на магията… — докторът повдигна книгата, която току-що беше поставил върху купа, — защото прекосяват времето и пространството много по-лесно, отколкото всяко заклинание или магия. Какво е мислел еди-кой си за еди-какво си преди двеста години? Можеш ли да прелетиш обратно във времето и да го попиташ? Не — или поне най-вероятно не. Но я виж сега! Ако е записал мислите си, ако някъде съществува пергамент или книга с неговите логически размишления… той разговаря с теб! През вековете! И ако поискаш да посетиш далечната Наскаду или изчезналата Кандия, достатъчно е само да отвориш книгата…
— Да, да, всичко това го разбирам.
Саймън не се и опита да скрие разочарованието си. Не това беше имал предвид, като каза „магия“.
— Ами капаните? Защо „капани“?
Моргенес се наведе напред и размаха подвързания с кожа том под носа на Саймън.
— Написаното е капан — отвърна с въодушевление той, — при това най-съвършеният. Книгата, разбираш ли, е единственият капан, който не изпуска своя пленник — знанието — за вечни времена. Колкото повече книги има човек — докторът описа кръг с ръка, обхващайки цялата стая, — толкова повече са капаните, следователно толкова по-голям е шансът да хванем някой особен, неуловим, блестящ звяр, който в противен случай би умрял незабелязан.
Моргенес приключи с величествен жест и стовари книгата обратно върху купа. Вдигна се облаче прах и прашинките закръжиха из пресечената с ивици от решетките на прозорците слънчева светлина.
За момент Саймън се вторачи в блещукащите прашинки. Да следиш мисълта на доктора беше все едно да ловиш мишка с ръка, мушната в ръкавица с един пръст.
— Ами истинската магия? — обади се накрая той, смръщил упорито чело. — Като тези, които Приратес прави в кулата?
Внезапен изблик на гняв — дали пък не беше страх? — изкриви за миг лицето на доктора.
— Не, Саймън — тихо каза той. — Не ми навирай Приратес. Той е опасен, глупав човек.
Въпреки собствените му ужасни спомени за червения свещеник, напрежението в погледа на доктора се стори на Саймън странно и някак притеснително. Все пак събра кураж да зададе още един въпрос.