— Й вие се занимавате с магии, нали? С какво е опасен Приратес?
Моргенес внезапно се изправи и за един ужасяващ миг Саймън изтръпна, че старецът или ще го удари, или ще му изкрещи. Вместо това той се отдалечи с вдървена крачка до прозореца и се загледа навън. Редичката му косица приличаше на рошав ореол над тесните му раменца.
Моргенес се обърна и отново се приближи до Саймън. Лицето му беше мрачно и тревожно.
— Саймън — промълви той, — вероятно няма смисъл да ти го казвам, но искам да стоиш настрана от Приратес — не се приближавай до него и не говори с никого за него… освен с мен, разбира се.
— Но защо?
Обратно на онова, което вероятно си мислеше докторът, Саймън и без това беше решил да стои настрана от алхимика. Но обикновено Моргенес не беше особено общителен с него и Саймън не искаше да пропусне удобния случай.
— Какво толкова му е лошото?
— Забелязал ли си, че всички се страхуват от Приратес? Че когато той слиза от новата си квартира в Кулата на Хйелдин, бързат да се махнат от пътя му? Причината е следната. Страхуват се, защото самият той не изпитва нормалните човешки страхове. Личи му по погледа.
Известно време Саймън дъвка замислено перото.
— Нормалните страхове? Какво означава това?
— Няма „безстрашни“ хора, Саймън — освен ако не са луди. Хората, за които се смята, че са безстрашни, просто добре прикриват страха си, а това е съвсем друго нещо. Старият крал Джон знаеше какво е страх, знаят го с положителност и двамата му синове… както и аз. Приратес… хората виждат, че той не се страхува и не уважава нещата, които ние останалите уважаваме и от които се страхуваме. Когато казваме за някой, че е луд, много често имаме предвид тъкмо това.
На Саймън му стана интересно. Не можеше да повярва, че Престър Джон или Елиас някога са изпитвали страх, но го впечатли темата за Приратес.
— Нима е луд, докторе? Как е възможно? Нали е свещеник и съветник на краля.
Саймън си спомни очите му и зловещата му усмивка и в себе си призна, че Моргенес е прав.
— Ще ти го кажа по друг начин. — Моргенес занавива на пръста си кичурче от снежнобялата си брада. — Одеве ти говорех за капани, за търсене на познанието като за преследване на неуловим звяр. Е, докато аз и останалите търсачи на познание излизаме и отиваме при капаните си, за да проверим какъв великолепен звяр сме имали късмета да хванем, Приратес отваря широко вратата си през нощта и чака да види какво ще влезе вътре.
Докторът взе перото от ръката на Саймън, вдигна ръкава на робата си и изтри едно мастилено петънце върху бузата му.
— Проблемът при подхода на Приратес — продължи той — е, че ако Звярът, който ти е дошъл на посещение, не ти харесва, е трудно — много, много трудно — да затвориш отново вратата.
— Ха! — изръмжа Исгримнур. — Туше, момче, туше! Признай си!
— Лек ветрец покрай жилетката ми — отвърна Джосуа и повдигна вежда в престорено учудване. — Тъжно ми е като те гледам да прибягваш от немощ до такива отчаяни номера…
Без да променя тона си, Джосуа атакува по средата на изречението. Исгримнур парира с ръкохватката и отклони удара.
— Немощ ли? — изсъска той през стиснати зъби. — Сега ще ти покажа аз една немощ и ще те пратя разциврен при кърмачката ти да ти смени пеленките!
Все така пъргав, въпреки възрастта и теглото си, херцогът на Елвритшала нападна противника си. Държеше оръжието с две ръце и това му даваше предимство при широките дъги, които описваше във въздуха с дървения меч. Джосуа отскочи назад и блокира удара. Влажни кичури бяха полепнали по челото му. Най-после видя възможност за атака. Докато Исгримнур въртеше учебния меч в поредната свистяща дъга, принцът приклекна, вдигна меча си под ъгъл над главата си, за да отклони удара на противника, мушна пета зад крака на Исгримнур и го подсече. Херцогът се строполи по гръб на земята като вековно дърво. Миг по-късно Джосуа също се просна на тревата до Исгримнур. Развърза светкавично с единствената си ръка връзките на подплатената си предпазна жилетка и се претърколи по гръб.
Исгримнур пуфтеше като ковашки мях и дълго не каза нищо. Очите му бяха затворени; по брадата му блестяха капчици пот. Джосуа се наведе да го огледа. На лицето му се мярна сянка на тревога и той посегна да развърже жилетката на херцога. Но щом пръстите му докоснаха възела, огромната ръка на Исгримнур литна нагоре, цапардоса го отстрани по главата и той отново се просна по гръб. Принцът опипа ухото си, смръщен от болка.