— Разбира се, че ще станеш — отвърна ядосано Саймън. — И двамата ще станем. Последния път се справи много по-добре. Хайде, ставай.
Като пъшкаше мъчително, Джеръмайъс се остави да го вдигнат и неохотно взе дървената тояга, която му подаде Саймън.
— Хайде да се прибираме, Саймън. Всичко ме боли.
— Много мислиш — рече Саймън и вдигна тоягата си. — Защитавай се!
Тоягите се удариха една в друга.
— Оу! — извика Саймън.
— Ха, ха! — изкикоти се ликуващият Джеръмайъс. — Смъртоносен удар!
Блъскането и удрянето продължиха.
Не само неуспешният флирт с Хепсибах събуди предишното очарование на военния живот в представите на Саймън. Преди възкачването на Елиас на трона той беше сигурен, че истинското му желание, за което би дал всичко, е да стане помощник на Моргенес и да изучи всички тайни на сложния, вълшебен свят на доктора. Но след като постигна това и измести непохватния Инч като негов помощник, желанието му започна да линее. Работата беше прекалено много, а и Моргенес беше дяволски взискателен. Научи ли въобще някаква магия? Не. В сравнение с часовете, прекарвани в четене и писане, в метене и търкане из мрачната стая на доктора, величавите дела на бойното поле и възхитените погледи на младите дами бяха далеч за предпочитане.
Във вмирисаната на лой бърлога на Джейкъб свещаря дебелият Джеръмайъс също беше запленен от бойния блясък през първата година от царуването на краля. По време на организираните всеки месец от Елиас тържества за участие в рицарските турнири се записваше цветът на аристокрацията от цялата околност. Издокарани като шарени пеперуди в коприна и бляскав метал, рицарите бяха най-красивото нещо на света. Препускащият през турнирните полета вятър нашепваше за отминали славни битки и събуждаше силен копнеж в гърдите на младоците.
Саймън и Джеръмайъс отидоха при бъчваря да им направи два дървени меча като тези, с които си играеха като деца, и когато приключваха с работата си, се дуелираха по цели часове. В началото провеждаха битките си в конюшнята, докато Шем не ги изхвърлеше оттам, разтревожен за здравето на питомците си. Тогава се преместваха на неокосената трева в южната част на турнирното поле. Вечер след вечер Саймън се връщаше накуцвайки в помещенията за прислугата, с мръсни панталони и скъсана риза. Рейчъл Драконката вдигаше очи и горещо се молеше на света Риап да я отърве от малоумието на момчетата, после запретваше ръкави и прибавяше още няколко към синините, които Саймън вече имаше.
— Мисля — изпухтя Саймън, — че за днес стига.
Превит на две и с пламнало лице, Джеръмайъс само успя да кимне в знак на съгласие.
Докато вървяха в падащия мрак към замъка, изпотени и запъхтени като впрегатни добичета, Саймън с удовлетворение установи; че Джеръмайъс е започнал да се освобождава от обичайната си мудност. Още някой и друг месец и щеше да заприлича на воин. Преди да започнат редовните си тренировки приличаше на лоена свещ.
— Днес не беше зле, нали? — попита Саймън.
Джеръмайъс разтърка стриганата си глава и го изгледа с ненавист.
— Не знам как ме накара да се съглася. На такива като нас никога няма да им позволят да станат нещо друго, освен слуги.
— Но на бойното поле всичко е възможно! — отвърна Саймън. — Може да спасиш живота на краля от тритингите или от ездачите на Наракси и веднага те произвеждат в рицар.
— Хм. — Джеръмайъс не изглеждаше особено впечатлен. — А как ще ни вземат в армията, като нямаме нито благородно потекло, нито коне, нито дори мечове?
— Да — замисли се Саймън. — Ами… е, все ще измисля нещо.
— Хм — изсумтя отново Джеръмайъс и изтри зачервеното си лице с полата на ризата си.
Когато наближиха замъка, пред очите им грейнаха десетки запалени факли. Обраслото с трева пространство пред външните стени беше покрито с безразборно струпани опърпани палатки и колиби, сякаш люспи на стар болен гущер. Тревата отдавна беше изчезнала, опасана до корен от овцете и козите. Дрипавите обитатели на тези бордеи палеха огньовете и подвикваха на дечурлигата да се прибират, преди да се е стъмнило; над тях се издигаха облаци прах, за да се спуснат и полепнат по дрехите и платнищата, боядисвайки ги в сиво-кафяво.
— Ако не завали скоро — каза Джеръмайъс и се намръщи при вида на глутница пищящи хлапета, които дърпаха износената дреха на възрастна жена, — стражата На Еркинланд ще трябва да ги изгони. Нямаме достатъчно вода, че да даваме и на тях. Да вървят да си копаят кладенци.