— Но къде… — понечи да попита Саймън, но не продължи, тъй като нещо привлече вниманието му.
Стори му се, че в дъното на една от уличките вижда познато лице. То се мярна сред тълпата за миг и изчезна, но Саймън беше сигурен, че е момчето, което го беше шпионирало и изложило на гнева на клисаря Барнабис.
— Ето го онзи, за който ти казах — прошепна развълнувано той. Джеръмайъс се обърна недоумяващо. — Мал… Малахиас! Имам да му връщам!
Саймън се приближи до групичката, сред която беше видял лицето с острите черти. Повечето бяха жени и малки деца, но имаше и няколко възрастни, превити и съсухрени като стари дървета. Бяха се скупчили около някаква жена, клекнала пред отвора на полусрутена колиба, подпряна на крепостната стена. Жената полюшваше в скута си бледото телце на малко дете и хлипаше. Малахиас не се виждаше никакъв.
Саймън погледна безизразните измъчени лица около себе си, после отново погледна плачещата жена.
— Болно ли е детето? — попита той човека до себе си. — Помощник съм на доктор Моргенес. Да отида ли да го доведа?
Една старица вдигна лице към него. Обкръжените й от плетеница дълбоки бръчки очи бяха тъмни и пронизващи като на хищна птица.
— Махай се оттук, придворни служителю — каза тя и се изплю в прахта. — Човек на краля! Просто се махни.
— Само искам да помогна — започна Саймън, но нечия силна ръка го сграбчи за лакътя.
— Прави, каквото ти казват, момче. — Беше жилав старец със сплъстена брада. Изражението му обаче не беше зло. Той издърпа Саймън настрани. — Нищо не можеш да направиш тук, а хората стават лоши, когато са разгневени. Детето е мъртво. Върви си.
И побутна Саймън внимателно, но твърдо.
Джеръмайъс не беше помръднал от мястото си. Светлината на лагерните огньове озаряваше разтревоженото му лице.
— Не прави така, Саймън — захленчи той. — Не обичам да съм навън, особено след залез-слънце.
— Гледаха ме така, сякаш ме мразят — измърмори объркано и разстроено Саймън, но Джеръмайъс вече крачеше бързо напред.
Нито един фенер не беше запален, но някаква странна мъждукаща светлина изпълваше обширната зала. В целия Хейхолт не се виждаше жива душа, но във всички коридори на замъка се носеха песни и смях.
Саймън минаваше от една стая в друга, дърпаше завесите и отваряше вратите на килерите, но не намираше никого. Гласовете сякаш се присмиваха на усилията му — усилваха се и утихваха, бърбореха и пееха на стотици различни езици, но нито един от тях не му беше познат.
Накрая се изправи пред вратата на Тронната зала. Гласовете зазвучаха още по-силно и сякаш всички идваха откъм огромното помещение. Той протегна ръка — вратата не беше заключена. Когато я отвори, гласовете замлъкнаха, сякаш стреснати от скърцането на пантите. Мътната светлина се понесе покрай него като светъл дим. Той влезе вътре.
Жълтеникавият трон — Престолът от драконова кост — стоеше в центъра на залата. В кръг около него танцуваха хванати за ръце хора, движеха се бавно като в много дълбока вода. Успя да разпознае някои от тях: Джудит, Рейчъл, Джейкъб свещаря и още няколко обитатели на замъка, които се кланяха и подскачаха, обхванати от дива радост. Сред тях имаше и по-високопоставени танцьори: крал Елиас, Гутулф от Утаниат, Гуитин от Хернистир. И те като другите пристъпваха бавно и механично като вековни снежни планини, обречени да се разпаднат на прах. Тук-там сред смълчания кръг се виждаха неясни фигури, черни и лъскави като бръмбари — малахитовите крале бяха слезли от своите пиедестали, за да се присъединят към празненството. В центъра на всичко се извисяваше величественият престол — увенчана с череп планина от потъмнели кости, някак странно преливаща от живот и изпълнена с древна енергия, която дърпаше обикалящите танцьори с изопнатите си невидими нишки.
В тронната зала цареше тишина — само тих напев се носеше плахо във въздуха: Кансим Фелис, Химнът на радостта. Тонът беше протяжен и дразнещ, сякаш невидими ръце го извличаха от някакъв неземен инструмент.
Страховитият танц дърпаше Саймън към себе си като водовъртеж. Той изпъна крака, но някаква неумолима сила го принуди да се приближи. Главите на танцьорите се извърнаха бавно като надигащи се смачкани стръкове трева.
В центъра на кръга около самия Престол от драконова кост тъмнината беше непроницаема — сякаш облак мухи и потрепващи тъмни частици. Близо до върха на потъналото в мрак гъмжило проблеснаха две пурпурни искри, сякаш раздухани от ненадеен вятър тлеещи въглени.