Танцьорите се носеха покрай него, оглеждаха го и шепнеха беззвучно: Саймън, Саймън, Саймън… В отсрещната част на кръга, зад трона, две ръце разделиха тъмнината, сякаш разкъсаха вехта черга и отвориха пролука в нея.
Докато отворът се приближаваше по кръга към него, една от ръцете се извиваше като риба във вода — ръката на Рейчъл. Тя приближи и го повика при себе си. Вместо обичайната подозрителност върху лицето й беше изписана някаква отчаяна веселост. Зад нея дебелият Джеръмайъс придържаше пролуката отворена с глуповата усмивка върху бледото си лице.
„Хайде, момче…“, каза Рейчъл или поне помръднаха устните й — дрезгавият, но благ глас беше на мъж. „Не виждаш ли мястото, което сме ти оставили? Специално подготвено за теб“.
Протегнатата ръка го хвана за яката и го задърпа към кръга танцуващи. Той заудря хладните пръсти, но ръцете му бяха лишени от сила. Устите на Рейчъл и Джеръмайъс зейнаха в широки усмивки. Гласът стана по-силен.
— Момче! Не ме ли чуваш? Събуди се, момче!
— Не! — Викът най-после излетя от примката на свитото му гърло. — Не! Няма! Не!
— За бога, момче, събуди се! Разбуди всички останали!
Ръката го разтърси грубо още веднъж, след което внезапно блесна светлина. Саймън се надигна, опита се да изпищи и падна назад, задавен от пристъп на кашлица. Някакъв мрачен силует с рязко очертани на светлината на газената лампа контури се надвеси над него.
„Всъщност момчето не е събудило никого — помисли си Исгримнур. — Откакто съм влязъл, всички се мятат и стенат, сякаш сънуват един и същи кошмар. Ама че проклета нощ!“
Исгримнур изчака, докато спящите наоколо се поуспокоят, след което отново насочи вниманието си към момчето.
„Я виж ти — малкото кутре кашля лошо. Честно казано, не е чак толкова малък — просто едно недохранено жребче“.
Исгримнур постави фенера в една ниша в стената, след което издърпа провисналия от едната страна на леглото чаршаф, за да хване младежа здраво за рамото. Изправи момчето в леглото и го тупна силно по гърба. То се изкашля още веднъж и спря. Исгримнур го тупна още няколко пъти с широката си космата лапа.
— Съжалявам, приятелю, съжалявам. Хайде, успокой се.
Докато младежът се будеше, херцогът огледа отделения със завеса алков, в който беше вмъкнато дървеното му легло. Зад провесеното платно се дочуваше бълнуването на още десетина прислужници, които спяха наоколо.
Исгримнур отново вдигна фенера и заразглежда закачените по стената странни неща: полуразрушено птиче гнездо, копринено флагче, което изглеждаше зеленикаво на мъждивата светлина — вероятно от празничния реквизит на някой рицар. До тях, също закачени на гвоздеи или мушнати в пукнатините на стената, имаше ястребово перо, грубо издялано Коледно дърво и рисунка, чиито неравни ръбове подсказваха, че е откъсната от някоя книга. Исгримнур присви очи и различи мъж с облещени очи и високо вдигната коса… или може би рога?
Погледна отново надолу, усмихвайки се вътрешно на невероятната сбирщина младежки джунджурии. Момчето го гледаше ококорено и разтревожено. „С този нос и с тази рошава коса — дали не е червена? — дяволски прилича на блатна птица“, помисли си Исгримнур.
— Съжалявам, че те събудих, но си най-близо до вратата. Трябва да говоря с Таусър — шута. Познаваш ли го?
Момчето кимна; оглеждаше изпитателно лицето му.
„Добре — помисли си римърът. — Поне не е глупав“.
— Казаха ми, че тази вечер ще нощува тук, но не го виждам. Къде е?
— Вие сте… вие сте…
Момчето не смееше да го произнесе.
— Да, аз съм херцогът на Елвритшала и ако обичаш, остави поклоните и другите формалности. Само ми кажи къде е шутът и ще те оставя да си легнеш отново.
Без да каже нито дума повече, момчето се изправи и наметна одеялото върху раменете си. Краят на дългата му риза шляпаше около босите му нозе, докато прескачаше спящите, някои от които лежаха направо с дрехите на пода, сякаш дрямката ги беше настигнала, преди да успеят да се довлекат до леглата си. Исгримнур крачеше зад него с фенера — пристъпваше внимателно сред тъмните силуети, като че следваше някоя от самодивите на Удин през бойно поле, пълно с телата на убитите.
Прекосиха още две стаи като два призрака — малък и голям. Въпреки масивното си туловище големият пристъпваше безшумно като малкия. В камината на последната стая блещукаха няколко въглена. На плочките пред нея върху постеля от няколко палта, стиснал в мазолестата си стара ръка мях за вино, лежеше шутът Таусър — хъркаше и ломотеше в съня си.