— Аха! — промърмори Исгримнур. — Е, благодаря ти, момче. Връщай се в леглото и приеми извиненията ми. Макар да си мисля, че сънуваше сън, от който ти се искаше да се събудиш. Хайде, върви.
Момчето се обърна, мина покрай Исгримнур и тръгна към вратата. Приятно изненадан, херцогът чак сега забеляза, че младежът е висок почти колкото него, а той не беше нисък. Слабата фигура и прегърбената стойка на младежа го правеха да изглежда по-дребен.
„Жалко, че никой не го е научил да стои изправен — помисли си той. — А най-вероятно и никога няма да се научи на това в кухнята или там, където работи“.
Момчето изчезна, а херцогът се наведе и разтърси Таусър — в началото лекичко, след това по-силно, докато не стана ясно, че дребосъкът е съвсем пиян; и най-мощното разтърсване предизвика в отговор съвсем слабо мърморене в знак на протест. Накрая търпението на Исгримнур се изчерпи, той се наведе, сграбчи стареца за глезените и го повдигна, така че Таусър увисна надолу с главата и плешивото му теме опря в пода. Сумтенето на Таусър премина в недоволно мърморене и накрая прерасна в разбираеми думи.
— Какво… Пусни… пусни де! Господ да те убие дано!…
— Ако не се събудиш, пияницо, ще ти блъскам главата в пода, докато не си набиеш в нея мисълта, че виното е отрова! — каза Исгримнур и подкрепи думите си с дела, като повдигна шута на педя от пода, след което не особено деликатно чукна главата му в студения камък.
— Престани! Дяволе… предавам се! Изправи ме, човече, изправи ме, моля те! Да не съм Усирис, че да вися надолу с главата за надзидание на… тълпата!
Исгримнур внимателно го спусна да легне по гръб.
— Не богохулствай пиян, стари глупако! — изръмжа херцогът.
Докато гледаше Таусър да се обръща по корем, Исгримнур пропусна да забележи една слаба сянка, която застана до вратата зад него.
— О, милостиви Ейдон — изстена Таусър, надигна се и седна. — Нужно ли беше да използваш главата ми за лопата? Ако си решил да копаеш кладенец тук, трябва да ти кажа, че земята в стаите на прислугата е твърде камениста.
— Стига, Таусър. Не съм те събудил два часа преди изгрев, за да си разменяме шегички. Джосуа го няма.
Таусър потърка темето си, а с другата ръка слепешком затърси меха с вино.
— Къде го няма, Исгримнур? Майчице, човече, нима се опита да разбиеш чутурата ми само защото Джосуа не е дошъл на някаква ваша среща? Нямам нищо общо с това, уверявам те.
И отпи яка глътка от меха.
— Идиот! — възкликна Исгримнур, но тонът му не беше груб. — Имам предвид, че е заминал, напуснал е Хейхолт.
— Невъзможно — отвърна убедено Таусър, повъзвръщайки форма с още една глътка. — Ще замине чак следващата седмица. Така каза. Покани ме да тръгна с него, ако искам да му бъда шут в Наглимунд. — Таусър извърна глава настрани и се изплю. — Казах му, че ще му отговоря утре, тоест днес. Предполагам, че след като на Елиас май не му пука дали ще остана… — Той поклати глава. — Като се има предвид, че бях любимият събеседник на баща му…
Исгримнур нетърпеливо поклати глава и прошарената му брада се разтресе.
— Не, човече, заминал си е. Доколкото имам сведения, тръгнал е някъде към полунощ — поне така каза еркинският гвардеец, когото намерих пред празната стая на принца, когато отидох на уговорената среща. Самият той ме помоли да отида толкова късно, макар че по това време би трябвало да съм си в леглото. Каза, че въпросът не търпи отлагане. Мислиш ли, че при тези обстоятелства би заминал, без дори да ми остави съобщение?
— Кой знае? — отвърна Таусър и набръчканото му лице се изкриви от дълбок размисъл. — Може именно за това да е искал да разговаря с теб — защото е искал да си тръгне тайно.
— Тогава защо не ме е изчакал? Това не ми харесва.
Исгримнур се наведе и разбута въглените с една пръчка.
— Странен въздух витае из залите на замъка тази вечер.
— Джосуа често е странен в действията си — отбеляза успокояващо Таусър. — Поддава се на настроенията си. А, бога ми, само как си сменя настроенията! Вероятно е излязъл на лов за бухали на лунна светлина или си е намерил друго някое щуро занимание. Не се притеснявай.
След дълго мълчание Исгримнур въздъхна.