— Ох, сигурно си прав — каза той, почти убеден. — Макар явно да са скарани с Елиас, тук, в бащината му къща, пред очите на Бог и на придворните нищо не би могло да се случи.
— Нищо, ама ми блъскаш главата посред нощ. Господ, изглежда, малко бави наказанията си тази вечер.
Таусър се ухили.
Продължиха да разговарят тихо на слабата светлина на въглените, а Саймън се прокрадна безшумно към леглото си. Увит в одеялото, дълго лежа буден, вперил поглед в тъмнината; но когато петелът във вътрешния двор най-после приветства първите лъчи на изгряващото слънце, момчето отново беше заспало.
— И запомнете! — предупреди Моргенес и изтри потта от челото си със светлосиня кърпичка. — Не яжте нищо, преди да ми го донесете и да ме попитате. Особено ако има червени точици. Ясно? Много от екземплярите, които ви карам да събирате, са силно отровни. Не бъдете глупави, ако това изобщо е възможно. Саймън, ти ще си начело, момчето ми. Ще те държа отговорен за безопасността на останалите.
Останалите бяха Джеръмайъс, чиракът на свещаря, и Исак, млад придворен прислужник. Докторът беше избрал този горещ фейеверски следобед, за да организира излет за събиране на гъби и билки в Кинсуд, малка гора от около стотина акра, разположена по високия бряг на Кинслах покрай западната стена на Хейхолт. Поради сушата запасите на Моргенес от важни артикули обезпокоително бяха намалели, а Кинсуд, разположена покрай голямото езеро, изглеждаше добро място за събиране на влаголюбивите съкровища на доктора.
Джеръмайъс изчака стъпките на Моргенес да заглъхнат сред сухото пращене на съчки и се обърна към Саймън.
— Още ли не си го попитал?
Дрехите му бяха мокри от пот и залепнали по тялото му.
— Не. — Саймън клечеше и наблюдаваше колона забързани мравки по ствола на един бор. — Днес ще го направя. Просто трябва да измисля подходящ начин.
— Ами ако откаже? — Джеръмайъс погледна мравешката колона с недоволство.
— Няма да откаже. — Саймън се изправи. — А ако откаже… все ще измисля нещо.
— Какво си шушукате? — На сечището се беше появил младият Исак. — Не е хубаво да пазите тайни.
Макар да беше три-четири години по-малък от тях, Исак вече разговаряше с „аристикратичен“ тон. Саймън го сряза:
— Не е твоя работа.
— Гледаме това дърво — добави виновно Джеръмайъс.
— Аз пък си мислех — отвърна лукаво Исак, — че има доста дървета, които могат да бъдат наблюдавани, без човек да се крие и да си шепне тайно.
— Да, обаче това дърво… — започна Джеръмайъс, — това дърво е…
— Зарежи глупавото дърво — прекъсна го презрително Саймън. — Да вървим. Моргенес ни изпревари и ще ни даде да се разберем, ако съберем по-малко от него.
Той се наведе под един провиснал клон и се вмъкна в шубраците.
Работата се оказа тежка; след около час и половина трите момчета спряха да пийнат вода и да починат на сянка. Бяха покрити с фин червен прах до коленете и лактите. Всеки носеше набраните гъби завързани на вързопче в носната си кърпа. Вързопчето на Саймън беше най-голямо. Намериха един голям смърч и седнаха, като опряха гърбове в ствола му и опънаха крака.
— Защо е толкова горещо? — изстена Джеръмайъс и избърса потта от челото си. — И защо носната ми кърпа е пълна с някакви гадни гъби, та трябва да трия потта си с ръце?
— Топло е, защото си е топло — изсумтя Саймън. — Защото няма дъжд.
Известно време мълчаха. Изглежда, даже насекомите и птиците се бяха изпокрили в по-усойни местенца, за да изкарат знойния следобед.
— Предполагам, трябва да се радваме, че не сме в Меремунд — обади се най-после Джеръмайъс. — Разправят, че хиляда души измрели от чумата.
— Хиляда ли? — обади се пренебрежително Исак. От жегата слабото му бледо лице се беше зачервило. — Хиляди! Така се говори в двора. Моят господар ходи из Хейхолт с кърпичка на лицето, напоена със светена вода.
— Знае ли твоят господар какво става в Меремунд? — попита с интерес Саймън. Исак можеше да е полезен. — Говори ли за това?
— Непрекъснато — отвърна самодоволно младият прислужник. — Кметът е мъж на сестра му. Първи побягнали от чумата. Моят господар научи много новини от тях.
— Елиас е назначил Гутулф от Утаниат за свой Първи министър — добави Саймън.
Джеръмайъс изстена, отлепи гърба си от дървото и се просна на покритата с борови иглички земя.