Моргенес изсипа събраното в една чанта и върна носните кърпи на момчетата. После стана и отърси полепналите листа и борови иглички от наметалото си.
— Мисля, че бих могъл — каза той, щом тръгнаха обратно към Хейхолт. — Не казвам, че го одобрявам, и не смятам, че една бележка от мен ще бъде удостоена с почтително внимание, но след като Джейкъб знае, всичко е наред.
Движеха се в колона и сухите съчки пукаха под краката им.
— Благодаря ви, докторе! — каза задъхан Джеръмайъс, който се опитваше да не изостава от другите.
— Не вярвам да те приемат.
В гласа на Исак се усещаше завист. С приближаването на замъка, той постепенно възвръщаше високомерието си.
— Доктор Моргенес — каза Саймън, като се мъчеше да придаде на гласа си равнодушен тон, — не може ли аз да напиша писмото, а после вие ще го погледнете и ще го подпишете? Ще е добро упражнение за мен, не мислите ли?
— Е, Саймън — каза докторът, докато прекрачваше едно паднало дърво, — това е отлична идея. Радвам се, че поемаш такава инициатива. Може би все пак от тебе ще излезе истински помощник.
Добронамереното изказване на доктора и гордостта в тона му накараха Саймън да се почувства така, сякаш му навлякоха оловна жилетка. Още не беше направил нищо, камо ли нещо лошо, а вече се чувстваше като убиец и даже по-зле. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато един писък разцепи задушния горски въздух.
Саймън се обърна и видя Джеръмайъс с побеляло като платно лице — сочеше нещо в храсталака до едно повалено дърво. Исак стоеше вцепенен до него. Саймън забърза към тях, следван по петите от Моргенес.
В шубрака лежеше полузаровен труп. Макар лицето му да беше скрито от храстите, почти изсъхналата плът върху откритите части на тялото му свидетелстваше, че човекът е мъртъв отдавна.
— Ох, ох, ох — пъшкаше Джеръмайъс, — мъртъв е! Има ли разбойници наоколо? Какво ще правим?
— Вземи, че млъкни — скастри го Моргенес. — Като за начало. Я да видя.
Докторът повдигна полите на наметалото си, нагази в храсталака и внимателно отмести клоните, които скриваха по-голямата част от тялото.
По остатъците от брада, провиснала по изяденото му от насекоми и птици лице, можеше да се предположи, че е римър. Носеше обикновени походни дрехи: леко вълнено наметало, ботуши от щавена кожа, толкова изгнила на места, че се виждаха части от подплатата.
— Как е умрял? — попита Саймън.
Тайнствените тъмни очни орбити го накараха да усети слабост и замаяност. Озъбената уста с разкъсана около нея плът сякаш се усмихваше, като че ли трупът лежеше тук от седмици, наслаждавайки се на някаква зловеща шега.
Моргенес отмести с пръчка туниката. Няколко мухи излетяха и закръжиха лениво около трупа.
— Вижте — каза той.
От една дупка с неравни ръбове в изсъхналото тяло на мъртвеца се подаваше част от стрела, отчупена на около педя от ребрата.
— Някой го е направил набързо — вероятно не е искал да разпознаят стрелата му.
Изчакаха Исак да се посъвземе и забързаха към замъка.
9. Дим срещу вятъра
— Взе ли го? Той заподозря ли нещо?
Все така бледен въпреки прекараните на слънце часове, Джеръмайъс подскачаше покрай Саймън като поплавък от овчи мехур на рибарска мрежа.
— Взех го — изръмжа Саймън.
Суетнята на Джеръмайъс го дразнеше. Струваше му се несъвместима с мъжката отговорност на задачата им.
— Много мислиш.
Джеръмайъс не се обиди, а каза само:
— Е, щом си го взел, добре.
Главната улица, проснала се под безмилостното следобедно слънце, беше почти безлюдна. Навесите бяха прибрани. Само стражите — жълтите им наметала демонстрираха лоялността им към граф Брюгар, а широките платнени колани бяха в зеленото на крал Елиас — се криеха тук-там във входовете или играеха на зарове, облегнати на стените на затворените магазини. Макар сутрешният пазар отдавна да беше приключил, Саймън имаше усещането, че хората по улицата са по-малко от обикновено. Повечето бяха бездомници, стекли се през зимните месеци в Ерчестър, избягали от пресъхналите реки и изчерпаните кладенци по своите краища. Обхванати от безразличие, те стояха прави или седяха на групички в сянката на каменните стени и постройки или се придвижваха насам-натам мудно и безцелно. Градските стражи ги изблъскваха от пътя си или ги прекрачваха, като че ли са улични псета.