Выбрать главу

Беше само на една крачка. Той пусна метлата и тръгна през градината, но изведнъж си спомни за задачата си при Моргенес. Ако беше някое друго поръчение, вече да се е покатерил на дървото, но едно посещение при доктора беше истинско изкушение, дори когато беше свързано с работа. Обеща си, че няма да остави дълго гнездото неизследвано, и продължи през храстите чак до двора пред Вътрешната врата.

Двама души тъкмо бяха минали през нея и се приближаваха към него; единият тромав и набит, а другият още по-набит и по-тромав. Бяха Джейкъб клисарят и неговият помощник Джеръмайъс. Последният носеше голяма, явно тежка чанта през рамо и пристъпваше дори по-мудно от обикновено — ако това изобщо беше възможно. Когато минаха покрай него, Саймън ги поздрави. Джейкъб се усмихна и му махна с ръка.

— Рейчъл иска нови свещи за трапезарията — каза клисарят — и ето й ги свещите!

Джеръмайъс направи кисела физиономия.

Саймън припна по моравата и стигна до масивната градска порта. Сноп лъчи от следобедното слънце все още обагряше назъбените крепостни стени зад него и сенките на бойниците по западната стена се влачеха в тревата като тъмни риби. Облеченият в бяло-червена ливрея пазач — малко по-голям от Саймън — се усмихна и кимна, когато първият таен агент мина с тежки стъпки край него със смъртоносната метла в ръка, ниско свел глава, за да не го забележи тиранинът Рейчъл, ако случайно надникне през някой от горните прозорци на замъка. След като премина външното укрепление и се скри в сянката на високата стена, Саймън забави ход. Издължената сянка на Кулата на Зеления ангел беше паднала в крепостния ров. Изкривеният силует на ангела, кацнал триумфално върху острия й връх, се къпеше в огнения гьол в най-отдалечения край на рова.

След като така и така беше тук, Саймън реши да налови малко жаби. Нямаше да отнеме кой знае колко време, а и докторът харесваше такива неща. Това не беше отлагане на поръчката, а по-скоро разширяване на услугата. Все пак не трябваше да се бави — нощта настъпваше доста бързо. Вече дочуваше щурците старателно да настройват инструментите си, за да изпълнят един от последните си концерти през отиващата си година, а жабите начеваха приглушения си, монотонен контрапункт.

Саймън нагази в покритата с лилии вода и спря да се ослуша и да погледа обагреното в тъмновиолетово небе на изток. След жилището на доктор Моргенес крепостният ров беше любимото кътче на Саймън в цялото Мироздание… или поне в онази негова част, която познаваше.

Въздъхна неволно, свали безформената си платнена шапка и зашляпа към мястото, където водната трева и хиацинтите растяха най-гъсто.

Когато Саймън стигна до Средния крепостен двор с прогизнали дрехи и с по една жаба във всеки джоб, слънцето окончателно се беше скрило и вятърът свистеше в тръстиките по брега на рова. Момчето застана пред вратата на жилището на доктор Моргенес и почука по масивната облицовка, като внимаваше да не докосва непознатия символ, изрисуван с креда върху дървото. Горчивият опит го беше научил да не пипа нищо, което принадлежи на доктора, без да го попита. Мина известно време, преди да чуе гласа на Моргенес.

— Махай се! — изрече с раздразнение той.

— Аз съм… Саймън! — подвикна Саймън и отново почука.

Този път мълчанието продължи по-дълго, после се чуха бързи стъпки и вратата рязко се отвори. Моргенес, чиято глава едва достигаше брадичката на Саймън, стоеше като в рамка на фона на ярка синя светлина. Беше навъсен и гледаше втренчено.

— Какво? — каза накрая. — Кой?

Саймън се засмя.

— Аз, разбира се. Искате ли жаби?

Измъкна една от пленничките си и я вдигна, стиснал хлъзгавото краче.

— Охо! — Докторът сякаш се събуждаше от дълбок сън. Разтърси глава. — Саймън… Ами да! Влизай, момчето ми! Моите извинения… малко съм разсеян.

Открехна вратата, колкото Саймън да се вмъкне в тесния коридор, и отново я затвори.

— Жаби, а? Хмммм, жаби…

Мина покрай момчето с рамото напред и го поведе навътре. В сиянието на сините лампи, наредени по коридора, тъничкото, сякаш маймунско телце на Моргенес не пристъпваше, а подскачаше. Саймън го последва — раменете му почти опираха в двете студени каменни стени. Така и не успя да разбере как помещения като тези на доктора, които отвън изглеждаха толкова малки — беше ги оглеждал от стената на замъка и ги беше измервал, крачейки откъм двора, — имат толкова дълги коридори.