Ужасен шум, изпълнил целия коридор, внезапно прекъсна мислите на Саймън — свирене, тропане и нещо като лай на стотина гладни хрътки.
Моргенес рипна изненадан.
— Ама че съм и аз, забравих да духна свещите. Чакай тук.
Дребосъкът забърза напред, развял рядката си бяла коса, открехна вратата в дъното на коридора едва-едва — виенето и свиркането станаха два пъти по-силни — и светкавично се мушна вътре. Саймън чу приглушен вик.
Ужасяващият шум моментално спря, така светкавично и напълно, сякаш… сякаш…
„Сякаш духнаха свещ“ — мина му през ума.
Докторът подаде глава от вратата, усмихна се и му кимна да влезе.
Саймън, който беше ставал свидетел на подобни сцени и по-рано, предпазливо последва Моргенес в кабинета му. При едно невнимателно нахлуване най-малко можеше да настъпи нещо странно и дори неприятно.
Нямаше и следа от онова, което беше причинило ужасната гюрултия, каквото и да бе то. Саймън за пореден път се изуми от несъответствието между изгледа на жилището на Моргенес отвън — приспособено казармено помещение с дължина не повече от двайсетина стъпки, сгушено до обраслата с бръшлян стена в североизточния ъгъл на Средния двор — и онова, което представляваше то отвътре, а именно стая с нисък таван, но просторна почти колкото плац за провеждане на рицарски турнири, макар и не чак толкова широка. Премрежил очи срещу оранжевата светлина, която се процеждаше през дългата редица малки прозорци, гледащи към Вътрешния двор, Саймън се взря в отсрещния край на стаята и реши, че едва ли би го достигнал с камък от входната врата, до която стоеше.
Странният ефект на разширяването обаче му беше напълно познат. Всъщност въпреки ужасяващия шум стаята изглеждаше както винаги — сякаш банда побъркани амбулантни търговци бяха вдигнали пазар, след което бяха избягали от ураганна буря. Голямата трапезна маса, проснала се по дължината на близката стена, беше отрупана с високи стъклени мензури, кутии, пълни с прахове и гърмяща сол, платнени торбички, както и някакви сложни конструкции от дърво и метал, по които бяха закачени колби, стъкленици и всякакви други съдове с неизвестно предназначение. Централно място върху масата заемаше огромна медна топка, от чиято лъскава повърхност стърчаха тънки закривени чучури. Тя като че ли плуваше в съд със сребриста течност, закрепен върху оста на триножник от гравирана слонова кост. Чучурите изпускаха пара, а медният глобус бавно се въртеше.
Подът и лавиците бяха отрупани с още по-странни неща. Полирани каменни блокове, четки и кожени крила се мъдреха до клетки за животни — някои празни, други не, — метални обвивки на непознати същества, покрити с опърпана кожа или безредно стърчащи пера; безразборно струпани късове кристали покрай тапицираните стени… и навсякъде книги, книги, книги, захвърлени разтворени или накацали тук-там из стаята като огромни тромави пеперуди.
Имаше и стъклени топки с цветни течности, които бълбукаха без огън, както и някаква плоска кутия с блестящ черен пясък, който постоянно се движеше, сякаш подухван от недоловими пустинни ветрове. От закачени по стените дървени сандъчета от време на време изскачаха изрисувани дървени птички, изпискваха нахално и се скриваха. До тях висяха карти на страни със съвсем непозната география, макар Саймън далеч да не беше „на ти“ с географията. Общо взето, бърлогата на доктора беше истински рай за един любознателен младеж, безспорно най-прекрасното място в Остен Ард.
Моргенес крачеше в другия край на стаята под една провиснала звездна карта, ярките небесни точки върху която бяха свързани с линия, очертаваща фигурата на странна четирикрила птица. Неочаквано докторът подсвирна със задоволство, наведе се и започна да рови като катерица напролет. Във въздуха зад гърба му се вдигна вихрушка от свитъци, вълнени дрехи, миниатюрни прибори за хранене и чашки като от сервиз на някое джудже. Накрая се изправи, вдигнал в ръце голяма стъклена кутия. Промъкна се до масата през вехториите по пода и я постави върху нея, след което грабна от някаква лавица две случайно попаднали му шишета.
Течността в едното имаше цвета на обагреното от залеза небе отвън и то димеше като кадилница. В другото имаше нещо синкаво и гъсто, което започна да се точи безкрайно бавно в кутията, когато докторът надигна шишетата. От двете течности се получи прозрачна като планински въздух смес. Докторът разпери ръце като пътуващ актьор и за миг застина неподвижен. После зашава с пръсти и попита: