Тя се намръщи и не отговори.
— Да, и аз не мислех, че ще го направите. Кажете на пилота да лети на север. Нека да ми съобщи, когато стигне до Националната гора Уайт Маунтин.
Националната гора Уайт Маунтин се поддържа от федералните власти и се простира на площ 750 852 акра. Приблизително деветдесет и четири процента от територията ѝ се намира в щата Ню Хампшър. Толкова е огромна, че никой частен самолет, прелитащ над нея, не може да не я забележи.
Тейлър предаде инструкциите на пилота и се върна на мястото си.
Те летяха двайсет и седем минути и после от тонколоните отново се разнесе гласът на пилота:
— Скоро ще стигнем до южната граница на Националната гора Уайт Маунтин. Да продължа ли на север, или в картинния ребус има ново парче?
Кортни отново се обърна към Лушън и зачака.
Той се вгледа в ръцете си.
— Сега става добре — каза Лушън, без да вдига очи. — Кажете на пилота, че ще продължим.
Тейлър го погледна недоверчиво.
— Какво?
— Предайте на пилота, че отиваме в Берлин — небрежно подхвърли Лушън. Погледът му се задържа още малко върху ръцете му и после се отмести към нея.
Кортни не помръдна, но изражението ѝ се промени от изненадано в ядосано за рекордно време.
— Успокойте се, агент Тейлър — добави Лушън. — Нямам предвид Берлин, Германия. Това би било твърде прекалено дори за мен. Но ако проверите на картата на Ню Хампшър, ще откриете, че точно на север от Националната гора Уайт Маунтин има градче на име Берлин. Интересното е, че градското му летище се намира на тринайсет километра на север, до друго градче на име Милано. — Той се засмя. — Много европейско, нали?
Лицето на Тейлър леко се отпусна.
— Кажете на пилота да кацне на градското летище на Берлин.
Кортни използва интеркома, за да предаде на пилота новите указания.
Хънтър се беше замислил. Не можеше да повярва колко добре се е подготвил Лушън. «От колко ли време го планира?» — запита се той.
Щатът Ню Хампшър беше един от няколкото, в които нямаше полеви офис на ФБР. Правомощията тук принадлежаха на бостънския полеви офис в Масачузетс — доста далечна точка, откъдето директор Кенеди да изпрати екип за подкрепление. Въпреки че Лушън им беше дал изрични инструкции никой да не ги следи по суша и по въздух, Хънтър знаеше, че Ейдриън Кенеди не би се съгласил току-така с исканията на един сериен убиец. Директорът несъмнено щеше да внимава изключително много, защото бе заложен животът на похитена, но сигурно беше измислил и резервен план. Тъй като в Ню Хампшър нямаше полеви офис на ФБР, това означаваше, че ако иска втори, местен екип да следва Хънтър и Тейлър, Ейдриън Кенеди трябва да се свърже с окръжния шерифски отдел или тамошната полиция. Тези сили на реда обаче не бяха обучени за акция от такъв голям калибър и това беше твърде рисковано. Лушън беше включил всичко това в извратеното си уравнение.
— Току-що се свързах с градското летище в Берлин — съобщи пилотът. — Имаме разрешение за кацане и ще започнем да се спускаме след пет минути.
Никой не видя колко широко се усмихна вътрешно Лушън.
85.
След като летя два часа, самолетът се приземи на градското летище в Берлин, Ню Хампшър, бързо рулира до място в края на пистата, далеч от другите малки самолети, и зачака. Пилотът вече беше предупредил контролния център на летището, че самолетът е на ФБР, извършва федерална мисия и никой да не се приближава до него.
— И сега какво? — попита Хънтър, преди самолетът да спре. За пръв път от Куонтико той се обръщаше към Лушън.
— Сега ще вземем кола — отвърна Лушън и после на лицето му се изписа съмнение. — Но това не е международното летище на Лос Анджелис, Робърт, и няма фирми за коли под наем във фоайето. Всъщност дори няма фоайе. — Той врътна глава към прозореца. — Ще видиш. Ще извадиш късмет, ако намериш автомат за напитки и сандвичи наоколо.
Тейлър погледна недоумяващо Хънтър.
— Може да се обадиш на някоя фирма за коли под наем, ако искаш — продължи Лушън. — Сигурен съм, че ще намериш телефонен номер в Берлин или Милано, но ще им отнеме двайсет-двайсет и пет минути, докато уредят всичко и изпратят кола дотук. Ако не искате да чакате, предлагам да импровизирате.
— Да импровизираме? — попита Кортни.
Лушън повдигна рамене.
— Да изземете кола или нещо подобно. Като във филмите. Имате значки на ФБР. Убеден съм, че хората тук ще бъдат смаяни от тях.
Тейлър се замисли какво да направят.
— И не забравяйте, че всяка секунда е от значение за горката Мадлин — добави Лушън. — Затова се бавете колкото искате.
— Ти стой тук при него — каза Хънтър и тръгна към вратата на самолета. — Аз ще отида.
Кортни кимна в знак на съгласие. В момента не искаше да го оставя насаме с Лушън.
След малко Хънтър се върна в самолета и каза:
— Да вървим.
— Имаме ли вече кола? — попита Тейлър и скочи на крака. Хънтър беше излязъл за по-малко от три минути.
Той кимна.
— Взех я назаем от отговорника по контрола на въздушния трафик.
— Добре — отговори Кортни. Не се нуждаеше от повече обяснения. След това извади оръжието си от кобура и го показа на Лушън. — Ще го направим бавно и полека. Когато Робърт натисне бутона за отваряне на вратата на клетката, скобите за веригите на пода също ще се отворят. После ще станеш, бавно, ще излезеш от клетката и ще спреш. Разбра ли?
Лушън кимна безучастно.
Кортни даде знак на Хънтър, който натисна бутона до вратата на пилотската кабина, също извади оръжието си от кобура и се прицели в Лушън.
В пътническия салон отекна силно електронно бръмчене. Вратата на клетката изщрака и се отвори. Металните вериги на глезените и ръцете на Лушън се освободиха от скобите на пода и седалката.
— Стани бавно — заповяда Тейлър.
Лушън се подчини.
— Сега пристъпи напред и излез от клетката.
Лушън го направи.
— Тръгни към нас и изхода. Бавно и полека.
Лушън изпълни заповедта.
Кортни се придвижи и зае позиция зад него. Хънтър остана отпред и слезе пръв по стълбите. Лушън и Тейлър го последваха.
На няколко метра от самолета беше паркиран червен джип «Гранд Чероки». Хънтър се приближи до него и отвори задната врата.
— Хубава кола — отбеляза Лушън.
— Качвай се — отвърна Хънтър.
Лушън спря и се огледа наоколо. Нямаше никого. Градското летище на Берлин представляваше само една асфалтирана писта до гора. Нямаше сграда или фоайе, нищо. На изток от пистата бяха разположени два средни по размери хангара, достатъчно големи, за да поберат по два частни самолета, а на юг от тях имаше няколко по-малки административни постройки. Това беше всичко, нищо друго.
Лушън вдигна глава към небето. Нощта бързо наближаваше и повяваше хладен ветрец. Очите му останаха дълго вперени в небето, сякаш търсеше нещо и се ослушваше.
Той не видя и не чу нищо.
— Качвай се — повтори Хънтър.
С малки, ситни крачки като гейша Лушън тръгна към джипа. Хънтър задържа вратата отворена. Като благовъзпитана дама Лушън първо седна и после прибра вътре краката си. С оковани глезени и ръце така беше по-лесно.
Хънтър затвори вратата и направи знак на Тейлър да заобиколи от другата страна. Тя се настани на задната седалка и едва тогава той седна зад волана.
Пистолетът ѝ все още беше насочен към Лушън.
— Искам гърбът ти да бъде облегнат на седалката, а ръката ти — на облегалката. — Кортни смъкна облегалката за ръце като преграда между нея и Лушън. — Направиш ли някое рязко движение, кълна се, че ще те прострелям в капачките на коленете. Достатъчно просто ли е за теб?
— Съвършено просто — отвърна Лушън.
Хънтър включи двигателя и попита:
— Къде отиваме?
Лушън се усмихна.
— Абсолютно никъде.