— Какво? — попита Тейлър. Търпението ѝ се изчерпваше.
Лушън задържа погледа си в огледалото, борейки се с очите на Хънтър.
— Няма да ходим абсолютно никъде — с контролиран и монотонен глас повтори той.
Хънтър спокойно изключи двигателя.
— Какво искаш да кажеш, Лушън?
— Точно онова, което казах в килията. Сделката беше — само ние тримата и никой да не ни следи. Вие нарушихте уговорката и затова няма да ви заведа никъде. Мисля, че се изразих съвършено ясно.
Робърт махна ръце от волана и вдигна длани.
— Виждаш ли някого освен нас тримата? Следи ли ни изобщо някой?
— Още не — уверено отговори Лушън и после очите му се отместиха нагоре и вдясно. — Но те са там горе и вероятно чакат, летейки в кръг. И вие го знаете, и аз го знам.
Въпросителният поглед на Тейлър също намери очите на Хънтър в огледалото. Той продължи да наблюдава Лушън.
— Ние не го знаем — отвърна Хънтър — и ти не го знаеш. Само предполагаш. Искаш да седим тук, докато времето на Мадлин свърши, само заради едно предположение?
— Моите предположения винаги са точни, защото се основават на факти, Робърт.
— Факти? — обади се Кортни. — Какви факти?
Лушън най-после откъсна очи от огледалото за обратно виждане и я погледна. Докато отместваше поглед, той забеляза, че Тейлър държи пистолета по-хлабаво отпреди.
— Може да тръгнем, след като вие и Робърт съблечете ризите си и ги изхвърлите навън, агент Тейлър. Какво ще кажете?
— Моля? — попита тя. Обиденото изражение, което успя да направи, можеше да ѝ спечели «Оскар».
— Ризите ви — повтори Лушън. — Съблечете ги и ги изхвърлете през прозореца.
Хънтър и Тейлър не казаха нищо и не помръднаха.
— Разочароваш ме, Робърт. Мислиш ли, че не бих забелязал копчетата на ризите ви?
В челюстта на Кортни потрепна мускул.
Лушън се обърна към нея.
— Опитът беше добър, но цветът не съвпада напълно с онзи на предишните ви копчета. — Той вдигна показалеца на дясната си ръка и посочи ризата ѝ. — Тези копчета са два нюанса потъмни. Предполагам, че в тях има микрофон, джипиес сателитен предавател и вероятно камера.
Хънтър и Тейлър не отговориха.
— Разочарован съм. Мислех, че от ФБР ще бъдат по-внимателни. — Лушън повдигна рамене. — Но от друга страна, не ви дадох много време, нали?
Хънтър си припомни предишната си мисъл — «Тази грешка може да ни струва скъпо».
— И така — продължи Лушън, — имаме няколко възможности за избор. Двамата може да съблечете ризите си и да ги изхвърлите през прозореца… — Той намигна предизвикателно на Тейлър. — И това несъмнено ще увеличи удоволствието ми тук на задната седалка. Или може да откъснете копчетата едно по едно и да ги изхвърлите през прозореца. — Лушън продължаваше да гледа Кортни. — Обзалагам се, че имате хубав пъп, агент Тейлър.
— Да го духаш — не се сдържа тя.
Лушън се засмя.
— Или можете да останете с ризите и копчетата непокътнати и да откъснете само сателитния предавател, който съм сигурен, че е прикрепен някъде на телата ви.
Без да съзнава, Тейлър имаше вид на ядосано дете, което са хванали в лъжа.
— Моля, губете колкото време искате, докато мислите — добави Лушън, облегна глава назад на кожената седалка и затвори очи. — Кажете ми, когато вземете решение.
Хънтър разкопча предпазния си колан, наведе се напред и отлепи сателитния предавател от гърба си.
Държейки пистолета си все още насочен към Лушън, Тейлър направи същото.
В оперативната стая в Куонтико директорът Ейдриън Кенеди чу стържене. Миг по-късно микрофонът на Хънтър замлъкна. След две секунди се изключи и микрофонът на Тейлър. Двете точки, които ги представляваха на екрана на радара, угаснаха.
Агентът, който седеше на радарната станция, бързо въведе няколко команди на компютъра, а сетне погледна Кенеди, който стоеше до него.
— Изгубихме ги, сър. Съжалявам. Не можем да направим нищо от тук.
— Кучи син — изсъска Кенеди през стиснати зъби.
В Птица две, която кръжеше в небето близо до градското летище на Берлин, агент Броуди прокара пръсти по късо подстриганата си коса и изрече абсолютно същите думи.
88.
— Така е много по-добре — каза Лушън, след като Хънтър и Тейлър пуснаха сателитните си предаватели през прозорците. — А сега, за да бъдем сигурни, свалете коланите си и изхвърлете и тях.
— Това бяха единствените ни предаватели — възрази Кортни.
— Добре — учтиво кимна Лушън, — но простете ми, че не ви вярвам в този определен момент, агент Тейлър. А сега, ако обичате, коланите.
Робърт и Кортни се подчиниха и пуснаха коланите си през прозорците.
— А сега, изпразнете джобовете си — монети, кредитни карти, портмонета, писалки… Извадете всичко. И часовниците си също.