— Не мога да направя нищо по въпроса с обувките — отвърна той, а после бръкна в жабката на джипа и извади фенерче, — но имаме светлина.
— Хубаво.
— Знаех, че скоро ще се стъмни, и не разчитах, че скривалището на Лушън ще е на открито и светло място, затова помолих отговорника по въздушния трафик да ми даде фенерче.
— Робърт Хънтър — кимна Лушън и изду устни, сякаш се готвеше да подсвирне. — Винаги мисли една стъпка напред. Жалко, че не предвиди проблема с обувките.
— Да тръгваме — заповяда Хънтър.
Тримата се подредиха в същата формация както при слизането от самолета — Хънтър отпред, Лушън след него и Тейлър на пет крачки зад него, насочила пистолета си към гърба му, няколко сантиметра по-надолу от врата му.
Хънтър бързо отмести клоните, които посочи Лушън, и разкри утъпкана пътека.
— Върви по нея — каза Лушън. — Къщата не е много далеч от тук.
Въпреки че бързаше, предчувствието на Хънтър го изпълни с допълнително усещане за неотложност, сякаш нещо, което не можеше да определи, е свършило, но нямаше време да мисли за това.
— Да тръгваме — повтори той.
Лъчът на фенерчето беше много ярък и широк и малко улесняваше нещата.
Тръгнаха по пътеката и Лушън учудващо не се опита да ги забави с извинения за окованите си крака. Не беше необходимо. Камъните и острите сухи клони принуждаваха Хънтър и Тейлър да се движат много по-бавно, отколкото им се искаше.
Те бяха извървели едва трийсетина метра, когато пътеката остро зави надясно, после наляво и след това сякаш минаха през порта в зоната на здрача. Изведнъж храстите и дърветата отстъпиха пред поляна насред гъстата гора.
— Пристигнахме — гордо се усмихна Лушън.
Хънтър и Тейлър спряха. Очите им невярващо се огледаха наоколо.
— Какво е това, по дяволите?
93.
Хънтър освети с фенерчето постройката пред тях — очевидно солидна навремето, старомодна, обвита с бръшлян тухлена къща с бели колони в романски стил, които някога се бяха извисявали внушително пред официалния вход. Сега бяха останали само две от първоначалните четири, напукани от горе до долу.
Къщата бе построена преди стотина години и после ремонтирана два пъти, затова каквото бе останало от първото ѝ съществуване като нечий величествен дом, сега беше само спомен. Като се добавеше към това и разрухата, причинена от природните стихии, пълното занемаряване и липсата на грижи за имота, пред тях стоеше празна порутена черупка.
Бяха останали три от четирите външни стени, които бяха надупчени и напукани, сякаш къщата се намираше в зона на война някъде в Средния изток. Южната стена, дясната страна на постройката, бе почти изцяло рухнала в купчина от натрошени тухли и други отломки. Повечето вътрешни стени също се бяха срутили и къщата всъщност нямаше стаи, а само развалини. Покривът беше хлътнал почти навсякъде, с изключение на дневната, коридора и кухнята вляво, където все още частично си беше на мястото. Между дъските на пода бяха избуяли треви и диви растения, както и почти навсякъде между отломките. Стъклата на прозорците бяха счупени и някои от рамките бяха изкъртени от стените, сякаш от вътрешна експлозия.
— Добре дошли в едно от любимите ми скривалища — каза Лушън.
Кортни примигна, за да прогони изненадата си.
— Мадлин? — извика тя и пристъпи вдясно.
Отговор не последва.
— Мадлин? — извика Тейлър още веднъж, този път по-силно.
— Ние сме от ФБР. Чуваш ли ме?
Тишина.
— Дори все още да е жива, тя не може да ви чуе — каза Лушън.
Кортни го погледна гневно.
— Лъжеш. Тук няма никого.
— Сигурна ли сте? — попита Лушън.
— Погледни тази лайняна дупка. Това не е скривалище. Как можеш да скриеш или да държиш някого заключен без врати и стени? На място, където всеки може да влезе и излезе?
— Защото никой не знае, че това място съществува — отвърна Хънтър, опитвайки се да анализира района около къщата. — И никой няма да дойде да търси тук.
— Отново си прав — отбеляза Лушън и погледна Тейлър. — От тук идва терминът скривалище.
— Глупости. — Кортни не можа да прикрие гнева в гласа си. — Твърдиш, че си оставил Мадлин някъде в тази запустяла къща без прозорци, врати и стени и тя не се е измъкнала от тук?
Лушън отново я погледна. Очите му приличаха на тъмни стъкленици, пълни с отрова.
— Не някъде вътре, агент Тейлър. — Той замълча и прокара език по устните си като гущер. — Погребана е под къщата.
94.
От думите на Лушън по кожата на Кортни плъзна страх като обрив. Озадаченият ѝ поглед се върна на останките от къщата и после обходи земята около нея.