— Е, не точно погребана — поясни Лушън. — Нека да ви покажа. — Той вдигна окованите си ръце и посочи към северната страна на порутената сграда. — Оттам.
Хънтър бързо насочи фенерчето и тръгна. Лушън и Тейлър го последваха.
— Дядото на моя приятел — каза Лушън, докато вървяха, — човекът, който ми даде къщата, бил консервативен патриот от старата школа и преживял най-хубавите си години в тази къща в периода на Студената война между САЩ и СССР. «Смърт на комунистите» и други такива неща. Той бил ревностен привърженик на тази идеология. И по онова време много се говорело за евентуална ядрена война.
Щом стигнаха до северната стена на къщата, Хънтър и Тейлър разбраха за какво говори Лушън.
На земята, по средата на северната стена, се виждаше голяма външна дебела метална двойна врата на мазе, заключена с военен катинар «Сарджънт енд Грийнлийф», подобен на онзи, които бяха намерили в къщата в Мърфи.
— Дядото на моя приятел — продължи Лушън — в параноята и твърдата си убеденост, че ядрената война е неизбежна и предстои, ремонтирал цялата къща, разширил мазето и добавил голямо бомбоубежище. — Той кимна към двойната врата с катинара. — Къщата може и да прилича на съборена от земетресение, но убежището е надминало очакванията му. — Лушън посочи катинара. — Ключът за него е на връзката.
Кортни веднага я извади от джоба си.
— Кой? — настойчиво попита тя.
Лушън се наведе и присви очи.
— Шестият, като започнете отляво.
Тейлър избра ключа и посегна към катинара.
Хънтър и Лушън зачакаха. Хънтър отново изпита неприятното чувство, че нещо не е наред, и се огледа наоколо.
— Какво има зад къщата? — попита той.
Лушън се втренчи изпитателно в него за миг и сетне погледна към далечния край на постройката.
— Много лошо под държан заден двор — отговори той. — Има и голямо езеро, което сега прилича по-скоро на дълбока кална локва. Искаш ли да ти го покажа? Имаме много време.
Катинарът изщрака и се отключи. Тейлър го махна от двойната врата, хвърли го, хвана едната дръжка и я дръпна към себе си. Вратата едва помръдна.
— Тежка е, нали? — самодоволно се усмихна Лушън. — Както казах, това не е обикновено мазе, агент Тейлър, а бомбоубежище.
— Аз ще отворя — каза Хънтър.
Кортни отстъпи назад, а той отвори първо дясната врата и после лявата.
Мигновено ги блъсна топъл застоял въздух. Зад вратите имаше бетонно стълбище, което водеше много по-надолу, отколкото можеха да си представят. Имаше най-малко трийсет-четирийсет стъпала.
— Дълбоко е, нали? — попита Лушън. — Добре построено бомбоубежище.
Хънтър тръгна пръв. Тримата бързо започнаха да слизат по стъпалата.
Долу ги посрещна друга тежка метална врата със солидна ключалка.
— Седмият ключ — съобщи Лушън. — Онзи вдясно от ключа, който използвахте за катинара.
Тейлър пристъпи напред, отключи вратата и я бутна.
Въздухът в тъмното помещение беше натежал от прах и още по-спарен, но в него се долавяше и още нещо, което Хънтър и Тейлър лесно разпознаха, защото много пъти го бяха усещали.
Мирисът на смърт.
95.
Понякога тръпчив, друг път на разложение, противно сладникав, горчив, отвратителен и повечето пъти комбинация от всичко това. Никой не може да каже как точно мирише смъртта. Повечето биха заявили, че тя няма специфичен мирис, но всеки, който много път е бил около нея като Хънтър и Тейлър, би го познал за частица от секундата, защото веднага щом го доловиш, задавя сърцето ти и натъжава душата ти като нищо друго.
Робърт и Кортни се изпълниха с безпокойство и страх и в главите им експлодира една и съща мисъл:
«Загубихме твърде много време. Закъсняхме.»
Хънтър трескаво обходи помещението с лъча на фенерчето.
Беше празно.
Там нямаше никого.
Лушън си пое дълбоко дъх като гладен човек, който вдъхва аромата на прясно сготвена храна.
— Еха, тази миризма ми липсваше.
— Мадлин? — извика Тейлър, следвайки с поглед лъча на фенерчето. — Мадлин?
— Би било глупаво от моя страна да оставя Мадлин заключена в първата стая на бомбоубежището, нали? — Устните на Лушън се разтеглиха в загадъчна усмивка.
— Къде е тя? — попита Тейлър.
— Вдясно от вратата има електрически ключ — каза Лушън.
Хънтър го щракна.
Слабата жълтеникава крушка в средата на тавана примигна два пъти, сякаш се съмняваше дали ще светне или не. Накрая светна, придружена от електрическо съскане, което отекна обезпокоително в помещението.
Намираха се в полупразна квадратна стая с размери шест на шест метра. Две от дебелите, солидни бетонни стени бяха украсени с няколко саморъчно направени лавици, някои отрупани с книги, покрити с дебел пласт прах. В стената вляво имаше единична стоманена врата, монтирана точно в средата. Повърхността ѝ беше нашарена с бронзирани петна, сякаш за да привлича окото. До стената пред тях беше поставено командно табло най-малко на петдесет-шейсет години с множество бутони, лостчета, превключватели и старомодни измервателни уреди с циферблат. На стената над командното табло бе окачен изключен монитор. Това очевидно беше главната контролна стая на бомбоубежището.