Подът беше от гладък бетон. Множество метални и пластмасови тръби с различен диаметър кръстосваха тавана във всички посоки и се скриваха в стените. В единия ъгъл бяха натрупани няколко средни по големина кашона и дървени сандъчета. Изглежда бяха пълни с припаси.
Очите на Хънтър започнаха да претърсват стаята.
«Колко ли жертви е изтезавал и убил Лушън, заключен в тази адска дупка?» — запита се той.
— Мадлин е зад онази врата — каза Лушън. — Предлагам да побързате.
— Кой ключ? — попита Тейлър и пак вдигна връзката.
— Предпоследният вдясно.
Тя прибра оръжието си в кобура и решително тръгна към бронзираната врата. Лушън и Хънтър я последваха. Робърт вървеше на три крачки зад Лушън.
Кортни пъхна ключа в ключалката и го превъртя наляво два пъти. С две силни изщраквания механизмът се завъртя на триста и шейсет градуса веднъж и после втори път.
Сърцето на Тейлър ускори ритъма си в гърдите ѝ, докато превърташе валчестата дръжка и отваряше вратата.
Полицейски инстинкти, свръхсетивност, обучение и опит, ясновидска способност, каквото и да изпитва човек в такива ситуации, Хънтър и Тейлър го почувстваха едновременно — друг живот, друго присъствие, сякаш отключването на вратата даде знак на интуицията им на ченгета да се задейства.
За пореден път през ума им премина една и съща мисъл — «Може би не сме закъснели. Все още има надежда».
Надеждата обаче се изпари бързо, защото другият живот, другото присъствие, което почувстваха, не беше отвъд вратата, а зад тях.
96.
Щрак.
Хънтър и Тейлър почувстваха друго присъствие, но преди да имат възможност да се обърнат, чуха звука на патрон, който се зарежда в деветмилиметров полуавтоматичен пистолет.
— Ако някой от вас двама ви, скапаняци, помръдне, ще ви пръсна шибаните черепи. Ясно ли е? — Гласът, който се разнесе от срещуположния край на стаята, беше рязък, твърд и младежки. — А сега вдигнете проклетите си ръце над главите.
Хънтър се опита да определи посоката, от която идва гласът. Беше сигурен, че звукът от зареждането на пистолета и първите изречени думи се разнесоха от мястото, където бяха натрупаните кашони — вероятно скривалището на човека, но зад тях нямаше достатъчно пространство, за да се скрие дори джудже. Следващото изречение обаче се чу от съвсем различна посока и това означаваше, че човекът се движи, но ехото в стаята, съчетано с непрестанното съскане на електрическата крушка, правеха определянето на точното му местоположение почти невъзможна задача.
Хънтър бе убеден, че може да се завърти и да стреля, преди човекът да разбере какво става, но щеше да има успех само ако знаеше къде точно да се прицели. Предположенията нямаше да свършат работа. Ако не улучеше, беше мъртъв. Той реши да не рискува.
— Чухте ли ме, да ви го начукам? — обади се отново младежкият глас, но този път с много по-емоционално неуравновесен тон. — Ръцете над главите.
Хънтър и Тейлър най-после вдигнаха ръце.
Лушън се обърна и се усмихна победоносно на Хънтър, докато минаваше покрай него.
— Справих се добре, нали? — попита младежкият глас. — Изпълних инструкциите точно както ти ме научи.
— Справи се страхотно — увери Лушън човека, който се бе присъединил към тях в стаята, и после се обърна към Хънтър и Тейлър. — И така, сега е моментът, в който трябва да ви помоля да оставите пистолетите си на пода и без да се обръщате, да ги подритнете към мен един по един. Робърт, ти си пръв. Бавно и полека. И нека добавя, че приятеля ми го сърби пръстът да натисне спусъка. И никога не пропуска целта.
Последваха няколко секунди на колебание.
— Какво чакаш, мамка ти? — извика младежкият глас. — Хайде. Сложи пистолета си на пода и го ритни, преди да пробия дупка в главата ти.
Хънтър се прокле, защото вътрешният глас му нашепваше, че нещата не са наред, откакто стигнаха до порутената къща, но в бързината да се опита да спаси Мадлин Рийд, не бе обърнал внимание на инстинктите си и беше влязъл в бомбоубежището, без да провери контролната стая.
— Направи го, Робърт — обади се Лушън. — Той наистина ще размаже мозъка ти по стените.
— И още как, мамка му. Мислиш, че това е игра, а?
Гласът се бе приближил. Хънтър беше почти сигурен, че човекът е малко вдясно от него. Сега обаче Робърт държеше оръжието си високо над главата, а младежът зад него се беше прицелил право в тила му. Предимството беше преминало на страната на хлапака. Хънтър нямаше избор.