Тейлър се втренчи в него. Той знаеше, че я кара да наруши друго важно правило в полевата оперативна дейност на ФБР, но погледът в очите му ѝ каза, че е сигурен, че ако не го направи, ще бъде мъртва след няколко секунди.
Тя най-после извади ключовете от кобура под мишницата си, пусна ги на пода и ги подритна към Лушън.
Той ги взе и бързо отключи оковите си.
— Така е много по-добре — каза, разтривайки китките си, и после се обърна към Призрака. — Уреди ли всичко, както планирахме?
Призрака кимна. Вниманието му все още беше насочено към Тейлър.
Лушън взе пистолета ѝ «Спрингфийлд Профешънъл Модел .45».
— Не искам да си мислите, че съм ви лъгал през цялото време, тъй като не съм. Защо не отворите, агент Тейлър? — Той посочи бронзираната врата. — Вижте какво има зад нея.
Кортни издържа на погледа му, а после се обърна и бутна вратата. На тавана в коридора отвъд две много слаби флуоресцентни лампи проблясваха и съскаха, сякаш всеки момент щяха да се пръснат. Светлината стигна до дъното и сърцето на Тейлър сякаш спря да бие.
97.
Хънтър също се бе обърнал да види какво има зад вратата.
Коридорът беше дълъг и тесен. Стените бяха от солиден бетон, също като в контролната стая на бомбоубежището. От двете страни на коридора имаше по няколко врати и една — точно в дъното. Всичките бяха нашарени с бронзирани петна като онази, която Тейлър току-що отвори. Бяха затворени, с изключение на онази в дъното.
Светлината на флуоресцентните лампи не беше достатъчно силна, за да стигне до последната стая, и се виждаше само неясен силует, но Хънтър и Тейлър безпроблемно разпознаха очертанията на голо женско тяло. Тя седеше на стол. Главата ѝ безсилно беше клюмнала на гърдите. Ръцете ѝ бяха завързани зад гърба и жената не помръдваше.
Тейлър почувства, че стомахът ѝ се свива, и ѝ се догади.
— Призрак. Осветлението — каза Лушън и кимна към командното табло.
Без да отклонява вниманието си от Хънтър и Тейлър, Призрака пристъпи две крачки надясно и щракна превключвател на старомодното командно табло.
В стаята в дъното на коридора друга слаба електрическа крушка се мъчи да светне няколко секунди и най-после успя. Обля стаята в бледа жълтеникава светлина и веднага след това всеки мускул в тялото на Хънтър се напрегна.
Мадлин Рийд не беше мъртва. Тя беше жива, но в сравнение със снимката ѝ, която бяха видели преди няколко часа в кабинета на директор Кенеди, не беше дори бледо подобие на жената, която е била. Беше драстично отслабнала. Гладката ѝ кожа се бе състарила с четирийсет години за няколко месеца и сега висеше на костите ѝ като на неизлечимо болен от рак пациент. Тъмните кръгове под очите ѝ приличаха на наранявания. Самите очи бяха хлътнали в черепа и ѝ придаваха вид на труп. Устните ѝ бяха сухи и напукани, а тялото ѝ изглеждаше немощно и изключително крехко.
Когато лампата в стаята светна, Мадлин примигна отчаяно няколко пъти. Тъжните ѝ объркани очи се бореха със светлината след часовете на мрак. Фокусирането отне известно време, но когато най-после се случи, пресушеният ѝ мозък трябваше да се бори, за да осмисли образите пред нея. Тя леко надигна глава и изражението на лицето ѝ се промени от озадачено в изпълнено с надежда, после в умоляващо, а накрая пак стана отчаяно. Устните ѝ се раздвижиха, но дори да излязоха думи, звукът им не беше достатъчно силен, за да стигне до слуха на някого в отсрещния край на коридора.
След като стаята бе осветена, Хънтър и Тейлър най-после видяха цялата картина.
Мадлин наистина беше гола и ръцете ѝ бяха стегнато завързани зад облегалката на стола, а глезените — за краката му.
Очите ѝ най-сетне видяха хора в другия край на коридора и тя започна да трепери. Дишането ѝ беше задъхано, сякаш в помещението нямаше достатъчно кислород.
— Мадлин — каза Хънтър, съзирайки първите признаци на остра болка в нея. Знаеше, че тя е преживяла ужасяващи неща. Беше измъчвана и уплашена толкова дълго време, че непосредствената ѝ реакция, когато видя някого в тази адска дупка, беше ужасяващ страх. В момента за нея всеки беше заплаха, защото всеки, когото бе срещнала тук долу, я беше изтезавал. — Чуй ме, миличка. — Гласът му беше спокоен и топъл. — Името ми е Робърт Хънтър и съм от ФБР. Дошли сме да ти помогнем. Успокой се, ще те измъкнем оттук.
Хънтър се почувства напълно безполезен, докато изричаше тези думи. Искаше да отиде при Мадлин, да развърже ръцете и краката ѝ, да я изведе от бомбоубежището и да я увери, че е в безопасност, че кошмарът е свършил и че вече никой няма да я нарани, но не можеше да го направи. Можеше само да говори празни думи и да се надява, че това е достатъчно, за да ѝ помогне да не изгуби контрол.