Коментарът беше забавен, идвайки от Лушън.
— И срокът му на годност току-що изтече — добави Лушън без абсолютно никакво угризение или съжаление в тона си. — Като предишните. Те всички го правят на края, затова просто си намирам друг малък помощник.
Робърт се беше съсредоточил върху пистолета в ръката му.
— Ако искаш, вярвай, но нямах намерение да убивам агент Тейлър, освен ако не е крайно необходимо, но за жалост тя засегна много деликатна тема по отношение на Призрака. Той произлизаше от абсолютно ненормално семейство. И двамата му родители са го малтретирали физически и психически по начини, които дори на мен ми е трудно да си представя. Принуждавали го непрекъснато да ходи гол вкъщи и постоянно му се подигравали, особено заради мъжествеността му, наричайки го с обидни имена. Досещаш ли се коя е била една от обидите?
— Пигмейска пишка — промълви Хънтър.
Лушън кимна.
— Точно така. За съжаление агент Тейлър му каза същото.
У един силно травмиран и психически неуравновесен човек една-единствена дума, звук, цвят, образ, миризма… куп обикновени неща лесно могат да отворят ужасно болезнена рана. Реакцията на такъв човек е непредсказуема, но когато е склонен към насилие, в нея почти винаги присъства насилие. В случая с психопат като Призрака подобна реакция обикновено е фатална.
— Когато станал на седемнайсет — продължи Лушън, — на Призрака най-после му писнало. Завързал баща си за леглото, кастрирал го и оставил кръвта му да изтече, докато умре. След това направил на каша главата на майка си с бейзболна бухалка. Той беше твърде увреден. Знаех, че и без това скоро ще трябва да се отърва от него.
Въпреки кървавия хаос в контролната стая Хънтър положи усилия да разсъждава колкото е възможно по-ясно. Припомни си главната си грижа и обърна глава да погледне коридора зад себе си. Очите му съзряха тялото на Кортни на пода и сърцето му отново се сви. Той пак насочи погледа си към Лушън.
— Пусни Мадлин, Лушън — повтори Хънтър. — Моля те. Ако искаш друга жертва, вземи мен. Тя не означава нищо за теб.
— Вярно е и именно заради това би трябвало да я убия, Робърт. Защото тя не означава нищо за мен. Ти обаче беше най-добрият ми приятел. Ние с теб имаме минало. Защо да убивам теб вместо нея?
— Защото вече взе половината ми живот, когато ми отне Джесика. А аз знам, че не обичаш да оставяш нещата недовършени.
Колкото и да се опитваше да ги прикрие Хънтър, Лушън долови неподправени чувства в гласа му.
— И ето сега имаш тази възможност, Лушън — добави Хънтър. — Пусни Мадлин и довърши онова, което започна с мен, защото ако не го направиш, ще те убия.
Въпреки сериозността в думите си той говореше така, сякаш се обръщаше към някого в библиотека, с тих и спокоен глас.
— Добре — каза Лушън и пристъпи към окървавеното командно табло. Оръжието му все още беше насочено към сърцето на Хънтър. — Да видим дали държиш на думата си, Робърт. — Той щракна лостче на таблото и вратата в дъното на коридора отново се отвори.
Хънтър се обърна към коридора.
Мадлин веднага вдигна глава. Изглеждаше още по-вцепенена отпреди.
Хънтър знаеше, че тя е чула двата изстрела, които несъмнено я бяха уплашили и накарали да си мисли най-лошото за случващото се навън и онова, което ще стане с нея.
Мадлин дишаше учестено панически и в момента нищо на света не можеше да я накара да престане да трепери.
Лушън врътна глава към коридора.
— Да отидем при нея, а? Имам една последна изненада за теб.
102.
Хънтър трябваше да прескочи трупа на Тейлър, за да стигне до коридора. Лушън го последва, но на безопасно разстояние. Нямаше начин Хънтър да предприеме атака, преди той да изстреля най-малко два куршума в него.
Когато Робърт тръгна по коридора, очите на Мадлин срещнаха неговите и той видя в тях само едно — неподправен ужас.
— Моля те, помогни ми.
Този път най-после я чу. Слабият ѝ треперещ глас беше сподавен от страх.
— Мадлин, моля те, запази спокойствие — каза Хънтър с най-уверения си глас. — Всичко ще бъде наред.
Погледът ѝ се отмести от него, намери Лушън и сякаш пред нея се материализира чудовището, което я беше измъчвало в най-страшните ѝ детски кошмари. Страхът в нея се развихри като ураган и тя започна да пищи и да гърчи крехкото си тяло на стола.
— Мадлин — каза Хънтър. — Погледни ме.
Тя не го погледна.
— Погледни ме, Мадлин — повтори той, този път по-твърдо.
Тя отмести очи към него.
— Точно така. Браво. Добро момиче. Гледай ме и се опитай да запазиш спокойствие. Ще те измъкна оттук. — Робърт се мразеше, че лъже, но в ситуацията, в която се намираше, нямаше какво друго да направи.