Призрака носеше евтин черен кожен колан, обикновен модел, с катарама, която се щракаше. Хънтър го разкопча и го издърпа от кръста му с един силен замах. Без да губи време, се завтече обратно по коридора и когато стигна до Мади, беше загубил само девет секунди.
Ръцете ѝ почти бяха пуснали ризата.
— Тук съм, Мади, тук съм — каза Хънтър и притисна ризата с лявата си ръка, а с дясната надигна гърба на Мадлин от облегалката на стола и уви колана на Призрак около торса ѝ и подгизналата от кръв риза. — Сега малко ще те стегна — добави той и дръпна силно колана.
Мадлин се закашля няколко пъти. От устата ѝ не излезе кръв. Това беше добър знак.
Хънтър закопча колана.
— Добре, миличка, сега ще те взема и ще се махнем от това място, по дяволите. Ще те закарам в болница. Не заспивай. Знам, че си уморена, но не затваряй очи. Разбираш ли? Дръж очите си отворени. Готова ли си? Тръгваме.
Вдигна я на ръце и се изправи. Коланът беше здраво пристегнат и не се размести. Мадлин се закашля отново. Все още нямаше кръв.
Хънтър побягна по коридора колкото му държат краката.
104.
Мракът навън беше почти непрогледен, но след като Хънтър излезе от онова сатанинско подземие, свежият нощен въздух му се стори божествен.
— Мадлин, не заспивай. Не затваряй очи — повтори той, когато спря почти на върха на дългото стълбище. Не виждаше добре дали очите ѝ са отворени или не, но знаеше, че трябва да ѝ говори. Не можеше да ѝ позволи да задреме.
Фенерчето все още беше в джоба му. Той вдигна левия си крак две стъпала по-високо от десния, бръкна непохватно в джоба си с лявата ръка, извади го и го запали.
Мадлин се бореше да не затвори очи.
— Справяш се чудесно, миличка. Остани будна.
Хънтър имаше добро чувство за ориентация и си спомняше, че се приближиха към подземието отляво, затова се обърна натам и започна да крачи бързо.
— Справяш се страхотно, Мадлин. Само след минутка ще бъдем в колата.
Тя не реагира. Главата ѝ се отпусна върху рамото на Хънтър.
— Не, не, не… Хей, няма да задрямваш. Кажи ми името си, миличка. Как е цялото ти име?
— А?
— Името ти. Кажи ми цялото си име, миличка. — Хънтър искаше да провери и нивото ѝ на съзнание.
— Мади — отвърна тя.
Шепотът ѝ ставаше все по-слаб. Въпреки турникета сега кръвта ѝ се стичаше по ръцете му и надолу по тялото му, към панталона. Тъй като Хънтър тичаше, гърдите и лицето му също бяха изпръскани.
— Чудесно. Страхотно. Мади съкратено ли е от нещо?
— А?
— Мади е съкратено от нещо, нали?
— Мадлин.
— Хубаво име. Но каква е фамилията ти?
Тя не отговори.
— Мади, събуди се. Стой с мен, миличка. Как е фамилното ти име? Кажи ми фамилията си.
Мадлин мълчеше. Хънтър я губеше.
Той откъсна очи от пътеката, за да погледне лицето ѝ, и тогава почувства, че нещо се вряза в лявата му пета. Болката се стрелна нагоре по крака му и го накара да се спъне и да загуби равновесие. За малко не падна на земята. Спъването и разтърсването събудиха Мадлин. Очите ѝ потрепнаха и се отвориха и тя най-после го погледна.
Въпреки болката Хънтър се усмихна.
— Почти пристигнахме. Дръж очите си отворени, чу ли?
Тичането му се превърна в мъчително куцане. Остра болка пронизваше левия му крак всеки път, щом докоснеше земята.
Най-после стигнаха до предната част на къщата.
— ФБР! Стой, не мърдай, или ще стреляме! — Викът се чу вляво от Хънтър. Той обърна глава в тази посока, но в лицето му блесна светлина и не му позволи да види кой издаде заповедта.
Хънтър спря.
В следващата секунда от мрака се появиха още четири светлини — още една вляво от него, две вдясно и една отпред — и той видя, че е обграден от агенти на ФБР. Всички бяха насочили оръжията си към него. Това несъмнено бяха подкрепленията, изпратени от Кенеди.
— Сложи жената на земята и отстъпи три крачки назад, бавно и полека! — изкрещя същият човек.
— Аз работя за ФБР — извика Хънтър и лек гняв засенчи облекчението в гласа му. — Казвам се Робърт Хънтър. Наложи се да оставя документите си на пистата на градското летище в Берлин. Може да попита директора Ейдриън Кенеди, ако искате, но го направете после, защото тази жена се нуждае от незабавна медицинска помощ.
Агент Броуди, който беше изкрещял заповедите, пристъпи крачка напред, присви очи и се вгледа в Хънтър. За две секунди паметта му сравни изцапаното с кръв лице на Хънтър със снимката, която директорът Кенеди му беше изпратил по имейла.
— Свалете оръжията. Той е с нас — инструктира Броуди екипа си и бързо тръгна към Хънтър. — Трябваше да сте двама — каза той, когато стигна до него. — Агент Тейлър?
Хънтър леко поклати глава и това каза на Броуди всичко, което искаше да знае.