Към тях се присъединиха други двама агенти. Останалите стояха на разстояние и претърсваха периметъра с фенерчетата и оръжията си.
— А затворникът? — попита Броуди, когато тръгнаха към мястото, където беше спрял джипът.
— Избяга — отвърна Хънтър. — Къде е колата ви?
— Паркирана е до джипа, който си взел от отговорника за въздушното движение.
— Кога дойдохте тук?
— Преди минута. Тъкмо се приближавахме към къщата, когато те видяхме да излизаш.
— Не забелязахте ли Лушън?
Те стигнаха до колите. Екипът на Броуди беше с джип «Дженерал Мотърс».
— Не.
Единият агент отвори задната врата. Другият помогна на Хънтър да сложи Мадлин на задната седалка. Той нежно приглади косата ѝ назад.
— Мадлин, остани будна, чу ли? Близо сме.
Тя примигна уморено.
Хънтър погледна агента, който държеше ключовете на джипа.
— Трябва веднага да я закараш в болница.
Агентът седна зад волана.
— Ще я закарам.
Хънтър се обърна към втория агент.
— Седни отзад до нея. Не ѝ позволявай да заспи. Кажи на лекарите, че е наръгана с нож в горната лява част на стомаха, на приблизително тринайсет сантиметра дълбочина. Острието е стигнало до далака и беше завъртяно по посока на часовниковата стрелка на излизане.
Агентът кимна и се качи в джипа.
Устните на Мадлин се раздвижиха.
— Какво каза, миличка? — попита Хънтър, наведе се и доближи ухо на два–три сантиметра от устните ѝ.
— Моля те, не ме оставяй. — Гласът ѝ се чуваше едва-едва. Тя изпадаше в шок.
— Няма. Обещавам. Тези хора ще те закарат в болница, за да те излекуват. Аз ще дойда след тях. Няма да те оставя. Първо обаче ще хвана копелето, което ти причини това.
Хънтър затвори вратата и погледна шофьора.
— Тръгвай.
105.
Когато джипът потегли, Хънтър се обърна към агент Броуди.
— Минали сте по този път и не сте видели Лушън? — отново попита той.
— Не — потвърди Броуди.
Хънтър отмести поглед към гората около тях.
— Има друг път до къщата — добави Броуди.
Робърт го погледна.
— Вижда се на сателитна снимка или на карта — обясни агентът. — Заобикаля и води до задната страна на постройката.
Хънтър вече подозираше, че има и друг път, по който се стига до къщата, защото Призрака сигурно беше дошъл с кола. Нямаше как да е вървял пеша.
— Да вървим — каза той.
Те бързо тръгнаха към къщата. Другите двама агенти ги видяха и се присъединиха към тях. Минаха покрай стълбището, водещо към сатанинското подземие, и продължиха към задната част на къщата.
Задният двор беше занемарен като сградата. Лушън беше казал истината. Имаше малко езеро, или по-скоро нещо, което някога е било езеро. Сега представляваше грозна кална локва. Имаше и широка бетонна пътека, напукана и осеяна с дупки. От дясната ѝ страна беше паркиран очукан петнайсетгодишен «Форд Бронко». Всички извадиха оръжията си и бавно и предпазливо се приближиха до колата. Вътре нямаше никого. Несъмнено беше на Призрака.
Този път беше ред на Броуди да огледа гората около къщата.
— Мислиш ли, че той се придвижва пеша през гората? — попита той.
Хънтър се върна на черната пътека, коленичи и огледа земята на светлината на фенерчето си.
— Не — отвърна след няколко секунди. — Има мотоциклет. — Посочи следите от гуми, които беше открил.
— Каква преднина има?
— Пет, най-много шест минути.
Броуди извади мобилния си телефон.
— Тогава не може да е далеч. Ще се обадя на директора Кенеди. Той ще организира блокади на пътищата по периметъра.
Хънтър затвори очи и се прокле, че не го е предвидил. Не каза нищо на агент Броуди, но знаеше, че блокадите по пътищата няма да свършат работа, не и на това забравено от Бога място и с малкото време, с което разполагаха.
Блокадата на пътищата по периметъра изисква много хора и превозни средства — а Хънтър беше сигурен, че Берлин и Милано в Ню Хампшър нямат такива ресурси. Би се изненадал, ако двете полицейски управления заедно наброяват повече от осем души и четири коли. Кенеди трябваше да поиска помощ от полицията в съседните градове. Най-близкият полеви офис на ФБР беше чак през един щат. Докато Кенеди успее да събере хората, които са необходими за затварянето на всички пътища и пътеки в района, Лушън със сигурност ще бъде в друг щат.
Хънтър знаеше, че нищо от случващото се не е случайно. Лушън не оставяше абсолютно нищо на шанса.
106.
Четири часа по-късно
Бомбоубежището гъмжеше от служители на ФБР. Телата на Кортни Тейлър и Призрака бяха сложени в чували с ципове и откарани на летището, откъдето щяха да бъдат транспортирани със самолет до главния съдебен лекар в Куонтико.