— Да. Призрака е имал повече от достатъчно време да изведе Мадлин от килията — последната стая вляво, да я завърже за стола и да се вмъкне в кашона.
Кенеди се обърна и погледна купчината кашони в тъмния ъгъл.
— Скрил се е там?
Хънтър кимна.
— Той беше дребен и според Лушън е бил гъвкав като акробат. — Последва неловко мълчание. — Всичко е било репетирано, Ейдриън. Влязохме в капан и съжалявам, че не го предугадих.
— Много добре подготвен капан — съгласи се Кенеди. — Лушън е поставил теб и агент Тейлър под невероятен натиск да бързате, за да спасите живота на заложницата. Постави теб под още по-голямо психическо напрежение, като разкри, че той е убиецът на годеницата ти само няколко минути преди да го принудиш да ви доведе тук. Вратата е била заключена с катинар отвън, за да мислим, че е действал сам. Не е имало причина ти или агент Тейлър да заподозрете, че тук ще ви чака някой.
— Трябваше да огледам стаята по-внимателно. Ужасно съжалявам за случилото се с Кортни.
Двамата се умълчаха.
— Лушън няма да престане да убива — заяви Кенеди. — И двамата с теб го знаем. И когато отново убие, ще тръгнем по следите му и ще открием.
— Не, няма.
Кенеди го погледна гневно.
— Той е убивал двайсет и пет години, без да знае никой, Ейдриън. Не оставя улики. Не следва определена схема и не повтаря един и същ метод на действие. Убивал е безразборно — стари, млади, мъже, жени, блондинки, брюнетки, американци, чужденци. За него нищо няма значение, освен опита. Той може да убие някого още днес. Нищо чудно вече да го е направил. Може да открием трупа и да претърсим местопрестъплението и пак да не успеем да установим със сигурност дали убиецът е Лушън или не.
— Значи вярваш в това, което ти е казал? — попита Кенеди. — Че никога повече няма да го видим?
Хънтър кимна.
— Освен ако не го надхитрим.
— И как предлагаш да го направим?
— Може да намерим нещо в тетрадките му.
Кенеди отмести поглед към покритите с прах тетрадки на лавиците.
— Това са тетрадките, които търсеше — обясни Хънтър. — Лушън ми каза, че ни оставя подарък. Е, това е. Има общо петдесет и три. Всяка съдържа двеста и петдесет-триста страници.
Кенеди се приближи до едната лавица, извади произволно тетрадка и я разгърна. Страниците бяха изписани на ръка. Нямаше дати и не се споменаваше определено време. Групите изписани страници бяха отделени с бели листа, сякаш да се обособят в безименни глави.
— Не знам какво точно ще намерим в тях, докато не прочетем задълбочено всичките — каза Хънтър, — но имам идея.
— Слушам.
— Прелистих две от тях, преди ти да дойдеш тук. Съдейки по онова, което видях, тетрадките описват не само чувствата на Лушън, душевното му състояние, какво е изпитвал преди и след убийствата, различните му методи на действие и така нататък, но и всичко, което е направил, всеки, когото е срещнал, и всички места, където е ходил, откакто е започнал да пише енциклопедията си за убиване, включително скривалищата като това. Места, които никой не знае.
Кенеди схвана бързо.
— А в момента трябва да се скрие някъде. Къщата в Мърфи и това бомбоубежище не са единствените две места за криене, държане в плен и изтезания, с които той разполага.
— Именно.
Кенеди се замисли.
— Проблемът ни е, че ако си прав, Лушън може вече да е на половината път дотам и съм убеден, че няма да се крие дълго на едно и също място. Ще се организира бързо и после вероятно ще изчезне.
Хънтър не каза нищо.
Кенеди отново погледна към лавиците. Петдесет и три тетрадки, по около триста страници всяка. Хънтър видя съмнението в очите му.
Нужни бяха хора, които да прегледат бързо страниците, търсейки нещо специфично. В случая — място.
Кенеди погледна часовника си.
— Ако започна да ги събирам сега, когато занеса тетрадките в Куонтико, екипът ще ме чака.
— Значи ако сме достатъчно бързи, до сутринта списъкът ще бъде готов.
— И после ще нападнем едновременно всяко място в списъка — потвърди Кенеди.
— Знам, че вероятността е малка, но с Лушън трябва да използваме всеки шанс, защото няма да имаме много. — Хънтър се приближи до лавиците и взе осем тетрадки напосоки.
— Какво правиш? — попита Кенеди.
— Аз съм най-бързият четец, който можеш да намериш.
Кенеди знаеше, че това е вярно.
— Ще прегледам тези тетрадки, а хората ти ще прочетат останалите. След няколко часа ще имаш моя списък. — Хънтър тръгна към изхода.
— Къде отиваш?
— В болницата. Обещах на Мадлин, че ще бъда там.
Кенеди знаеше, че търсенето на скривалища не е единствената причина Хънтър да иска да прегледа тетрадките. Ако можеше, щеше да вземе всичките.