Той прегледа последната тетрадка, която беше взел със себе си, за трийсет и една минути. Нямаше нови места. Списъкът му съдържаше три места. Той ги изпрати на Кенеди със съобщение по мобилния телефон, върна се на първата тетрадка и започна отначало.
Когато Кенеди му се обади в 11:22 преди обяд, очите на Хънтър бяха зачервени от четене и умора.
— Реших, че ще искаш да знаеш — каза Кенеди. — Имаме общо петнайсет места, разпръснати в петнайсет щата. Екипите на ФБР и специалните части вече се подготвят. Би трябвало да можем да организираме масирана атака след час-час и половина.
— Звучи добре — отвърна Хънтър.
— Докъде стигна с втория списък?
— Приключвам. Дай ми половин час. Как се справя екипът ти?
— Изтощени са. Карат я на силно кафе. Викат им «взводът с розовите очи».
— Да, и аз съм един от тях.
— И те трябва да са готови до час. Как е Мадлин?
— Все още не реагира.
— Съжалявам.
— Ще се оправи. Тя е силна жена.
Кенеди не можа да не се възхити на увереността в гласа на Хънтър.
— Знаеш какво да направиш, щом получиш новия списък, нали, Ейдриън?
— Да, разбира се.
Те затвориха.
Двайсет и четири минути по-късно Хънтър завърши новия списък, който съдържаше четири точки. Изпрати го на Кенеди и след пет секунди получи отговор: «Ще задействам процедурите веднага щом имам всичко. Нахлуването в скривалищата ще бъде след петдесет и три минути. Ще те държа в течение».
109.
Хънтър получи следващото текстово съобщение от Кенеди точно след петдесет и три минути.
«Атаките на скривалищата са в ход. Ще те държа в течение. Вторият списък е завършен. Всички процедури са започнати.»
Хънтър нямаше какво друго да прави, освен да седи и да чака. Той разтри врата си. Изтощението бавно беше обхванало мозъка, ставите и мускулите му. Всеки път, щом помръднеше, усещаше как сухожилията в тялото му се опъват, сякаш ще се скъсат. Затвори очи само за миг. В същото време мобилният телефон започна да вибрира в джоба му.
Беше задрямал за осемдесет и четири минути, но имаше чувството, че са били само две секунди. Той бързо излезе от болничната стая на Мадлин и отговори на обаждането на Кенеди.
— Ударихме на камък, Робърт. Лушън не беше на нито едно от местата. — Гласът на директора звучеше пораженски, сякаш бе загубил надежда. — И изглежда не е бил на никое от тях от седмици. Съдейки по снимките, които получих от екипите, някои скривалища са места за изтезания, касапници. Няма да повярваш какви приспособления за мъчения има там.
Хънтър не изпитваше съмнения.
— Криминалистите ни ще работят седмици, може би месеци — продължи Кенеди, — докато пресеят всичко на тези петнайсет местопрестъпления, и пак може да не намерят улика за местонахождението на Лушън. Бих казал, че тетрадките са най-големият ни шанс да открием нещо… ако има какво да се открива. Трябва обаче да бъдат прочетени задълбочено и внимателно до най-дребния детайл и това също ще отнеме много време. — Без да съзнава, Кенеди въздъхна пораженски. Беше сигурен, че докато приключат с анализа на всичко, което е оставил, убиецът отдавна ще е заминал, изчезнал завинаги. Както Лушън беше казал, никога повече нямаше да го видят.
110.
Хънтър спря внезапно, когато се върна в болничната стая на Мадлин. Кожата му настръхна. Мадлин все още лежеше неподвижно по гръб, но очите ѝ бяха отворени или по-скоро притворени. Клепачите ѝ се бореха със собствената си тежест.
Той се втурна към леглото ѝ.
— Мадлин?
Тя примигна сънено.
Хънтър нежно докосна ръката ѝ.
— Мадлин, помниш ли ме?
Тя примигна отново и очите ѝ най-после намериха лицето му. Не каза нищо, но устните ѝ се разтеглиха в тънка, ала искрена усмивка.
Хънтър също ѝ се усмихна.
— Знаех си, че ще победиш — промълви той. — Ще отида да повикам лекар. Ей сега се връщам.
Мадлин съвсем леко стисна ръката му.
Хънтър изскочи от стаята и след по-малко от минута се върна заедно с нисък възпълен лекар, който вървеше така, сякаш да носи тежестта на тялото си беше ежедневно наказание. Лекарят се приближи до леглото на Мадлин и в същия миг Хънтър усети, че мобилният телефон отново вибрира в джоба му. Той се извини и бързо излезе от стаята.
— Робърт — каза Кенеди, — вторият списък, идеята, която ти хрумна.
— Да. Какво?
— Няма да повярваш.
111.
Седем часа по-късно
Международно летище «Джон Ф. Кенеди», Ню Йорк
— Желаете ли питие, докато чакате останалите пътници да се качат на борда, господин Тейлър-Котън? — усмихна се лъчезарно младата стюардеса. Русата ѝ коса бе прибрана на тила и оформена в съвършен кок, а внимателно нанесеният ѝ грим чудесно подчертаваше очите, скулите и устните ѝ. — Може би шампанско или коктейл? — предложи тя.