— Седнете — обърна се Тейлър към Хънтър. — Настанете се удобно. Ще доведат приятеля ви тук. — Тя посочи с глава. — Ние ще бъдем в съседната стая, но ще имаме очи и уши тук.
Без да добавят нищо повече, Тейлър и Нюман излязоха от стаята за разпити. Тежката метална врата се затвори зад тях и Робърт остана сам в клаустрофобичното квадратно помещение. От вътрешната страна на вратата нямаше дръжка.
Той си пое дълбоко дъх и се наведе над металната маса с лице срещу стената. Беше седял в стаи за разпити безброй пъти, очи в очи с хора, които се оказваха много жестоки, брутални и садистични убийци, някои от тях серийни. Но от първия си разпит не беше чувствал задавящото вълнение на трепетно очакване, което сега го сграбчи за гърлото. И това чувство никак не му харесваше.
Вратата отново забръмча и започна да се отваря.
14.
За своя изненада Хънтър установи, че е затаил дъх, докато вратата се отваряше.
Първият човек, който влезе, беше висок морски пехотинец с атлетично телосложение, който носеше бойна пушка за стрелба на малко разстояние. Той направи две крачки в стаята, спря и после отстъпи вляво, освобождавайки пътя.
Вторият човек, който влезе в стаята, беше два-три сантиметра по-висок от Робърт. Косата му беше кестенява и подстригана късо. Брадата му беше разрошена. Беше облечен със стандартен оранжев затворнически гащеризон. Ръцете му бяха оковани в белезници и свързани с метална пръчка, не по-дълга от трийсетина сантиметра. Веригата, прикрепена към металната пръчка, бе увита около кръста му и се спускаше надолу по краката му, закачена за дебели и тежки окови на глезените, които ограничаваха движенията му и го принуждаваха да тътри крака, докато върви като японска гейша.
Главата му бе наведена и брадичката му докосваше гърдите. Хънтър не виждаше добре лицето му, но въпреки това позна стария си приятел.
Зад затворника пристъпваше втори пехотинец, въоръжен като първия.
Робърт се отмести вдясно, без да каже нищо.
Пазачите насочиха затворника към металната маса и единия стол. Докато го настаняваха, втория командос бързо закопча веригата на глезена му за металната скоба на пода. Затворникът не вдигна глава, свел поглед надолу по време на цялата процедура. Щом свършиха работата си, двамата пазачи излязоха от стаята, без да проронят нито дума или да погледнат Хънтър. Вратата се затвори зад тях със силно издрънчаване.
Последвалите секунди на напрегнато мълчание продължиха сякаш цяла вечност, докато затворникът най-после вдигна глава.
Хънтър стоеше от другата страна на масата срещу него неподвижно, онемял от слисване. Очите им се срещнаха и за момент двамата се втренчиха един в друг. След това устните на затворника се разтеглиха в тънка нервна усмивка.
— Здравей, Робърт — каза той с глас, изпълнен с чувства.
Лушън бе напълнял, откакто Хънтър го бе видял за последен път, но всичко беше мускули. Лицето му беше състарено, но по-слабо. Кожата му все още имаше същия непогрешимо здрав оттенък, както някога, но изразът в тъмнокафявите му очи се бе променил. Сега в тях се четеше проницателност и те гледаха на всичко с огромна съсредоточеност и целенасоченост. С високите му скули, пълни чувствени устни и четвъртита челюст, Хънтър не се съмняваше, че жените все още го смятат за хубавец. Дългият два и половина сантиметра диагонален белег в лявата страна на лицето, точно под окото, му придаваше вид на буйно «лошо момче», който, Хънтър бе сигурен, много хора намираха за очарователен.
— Лушън — рече той, сякаш не може да повярва на очите си.
Двамата се взираха един в друг още няколко секунди.
— Отдавна не сме се виждали — каза Лушън, поглеждайки окованите си ръце. — Ако можех, щях да те прегърна. Липсваше ми, Робърт.
Хънтър мълчеше, защото не знаеше какво да каже. Беше се надявал, че един ден отново ще види стария си приятел от университета, но не си бе представял, че това ще стане при обстоятелствата, в които се бяха озовали в момента.
— Изглеждаш добре, приятелю мой — отново се усмихна Лушън, анализирайки го с поглед. — Виждам, че редовно си правил гимнастика. Приличаш на… — Той замълча, търсейки подходящи думи — строен боксьор, готов за шампионска схватка, и изобщо не си остарял. Животът, изглежда, е бил добър към теб.