Хънтър леко тръсна глава, все едно излизаше от унес.
— Лушън, какво става, по дяволите? — Гласът му беше спокоен и сдържан, но очите му все още показваха изненада.
Лушън си пое дълбоко дъх и тялото му се напрегна.
— Не съм сигурен, Робърт. — Гласът му беше малко по-слаб.
— Не си сигурен?
Лушън отново насочи поглед към окованите си ръце и се размърда неспокойно на стола, търсейки по-удобна поза — ясен знак, че се бори с мислите си.
— Кажи ми — каза той, отбягвайки зрителен контакт, — чувал ли си се със Сюзън? — За миг Лушън изглеждаше изненадан от въпроса си.
Хънтър се намръщи.
— Какво?
— Сюзън. Помниш я, нали? Сюзън Ричардс.
В главата на Хънтър нахлуха проблясъци на спомени. Той си спомняше Сюзън много добре. Как би могъл да я забрави? Тримата бяха неразделни през годините им в университета. Сюзън също следваше психология и беше много умна студентка. След като я бяха приели в Станфорд, тя се беше преместила от Невада в Калифорния. Беше едно от онези щастливи момичета, винаги усмихнати и позитивно настроени към всичко, и малко неща можеха да я смутят. А и привлекателна — висока и слаба, с кестенява коса, красиви светлокафяви очи с формата на бадем, малък нос и сочни устни. Беше наследила повечето изящни черти на майка си индианка. Всички казваха, че прилича повече на холивудска звезда, отколкото на студентка по психология.
— Да, разбира се, че помня Сюзън — отговори Хънтър.
— Чувал ли си се с нея през всичките тези години? — попита Лушън.
Подготовката по психология на Хънтър се задейства и той най-после осъзна какво става. Защитните механизми и страхът на Лушън се активираха. Понякога, когато се бои или е прекалено нервен, за да говори по деликатен въпрос, човек почти несъзнателно се опитва да отклони разговора от тази чувствителна тема и да избегне да говори за нея поне за малко, докато се поуспокои. Именно това правеше Лушън.
Като психолог Хънтър знаеше, че най-добрият начин да се справи с това, е да се съгласи с него. Нервите щяха да се отпуснат след известно време.
— Не — отвърна той. — След като тя се дипломира, не сме се чували. А ти?
Лушън поклати глава.
— И аз не съм я чувал. Дори не ми написа кратко писмо.
— Спомням си, тя каза, че иска да пътува. В Европа. Може би го е направила и е решила да остане там. Вероятно е срещнала някого и се е омъжила или е открила възможност да направи кариера.
— Да, и аз си спомням, че говореше за пътуване, и може би го е направила — съгласи се Лушън. — Но въпреки това, Робърт. Ние бяхме заедно през повечето време. Бяхме приятели… добри приятели.
— Случват се такива неща, Лушън. И ти и аз бяхме най-добри приятели, а не поддържахме връзка след университета.
Лушън погледна Хънтър.
— Това не е съвсем вярно, Робърт. Поддържахме връзка известно време. Всъщност няколко години. Докато ти взе докторската си степен. Дойдох на церемонията, помниш ли?
Хънтър кимна.
— Мислех си, че Сюзън е поддържала връзка с теб. — Лушън повдигна рамене. — Всички знаеха, че си пада по теб.
Робърт не отговори.
Лушън му се усмихна дружелюбно.
— Знам, че ти не я сваляше, защото знаеше, че я харесвам. Това беше страхотно от твоя страна. Много… мило и деликатно, но мисля, че не бих имал нищо против. Двамата щяхте да бъдете много хубава двойка.
Лушън отмести очи от Хънтър за секунда.
— Спомняш ли си, когато отидохме с нея в онзи салон за татуировки, защото тя искаше да си направи онова ужасно нещо на ръката? — попита той.
Робърт си спомняше. Сюзън бе решила да си татуира червена роза с трънливо стебло, увито около кървящо сърце, което сякаш го задушава.
— Да, спомням си — меланхолично се усмихна той.
— Какво беше, по дяволите? Роза, задушаваща сърце?
— Татуировката ми харесваше. Беше различна. Убеден съм, че означаваше нещо за Сюзън. Мисля, че изглеждаше много добре на ръката ѝ. И татуистът свърши чудесна работа.
Лушън направи физиономия.
— Не харесвам татуировки. Никога не съм ги харесвал. — Той замълча и отмести очи към произволна точка на стената от пенобетон. — Сюзън ми липсва. Тя винаги ни разсмиваше, дори в най-неприятни ситуации.
— Да, и на мен ми липсва.
В стаята настъпи мълчание. Хънтър напълни картонена чаша с вода от голямата охладена бутилка и я сложи на масата пред Лушън.
— Благодаря — каза Лушън и веднага отпи малка глътка.
Хънтър напълни чаша и за себе си.
— Хванали са погрешния човек, Робърт — най-после каза Лушън.
Хънтър се вгледа в стария си приятел.
Нервите на Лушън, изглежда, бяха започнали да се успокояват и той бе готов да говори. Хънтър го погледна въпросително.
— Не съм го направил — каза Лушън, отново с глас, изпълнен с чувство. — Не съм направил онова, което те твърдят, че съм извършил. Трябва да ми повярваш, Робърт. Аз не съм чудовище. Не съм направил онези неща.