Тя вдигна ръце в знак, че се предава.
— Добре, ще играем по вашия начин. Ще се обадя на директор Кенеди.
22.
Телефонният разговор на Тейлър с Ейдриън Кенеди продължи по-малко от три минути. Не му беше необходимо много убеждаване.
Лушън Фолтър беше арестуван преди шест дни. ФБР трябваше да разследва две отрязани и обезобразени женски глави — без трупове и самоличности. Въпросите се трупаха като мръсни чинии, а засега не знаеха нищо. Кенеди искаше отговори, при това бързо и на всяка цена.
Всичко беше уредено за деветдесет минути и лекият «Феном 100» чакаше Хънтър и Тейлър на пистата на Търнър Фийлд. Самолетът беше наполовина на онзи, с който бяха летели от Лос Анджелис до Куонтико, но също толкова луксозен отвътре.
Светлините в кабината намаляха мигновено и самолетът излетя бързо. Хънтър седеше и пиеше на малки глътки силно кафе без захар и сметана от голяма чаша, докато мозъкът му внимателно обмисляше всяка дума, изречена сутринта в стаята за разпити.
Тейлър седеше на черния въртящ се стол срещу него. Лаптопът беше на коленете ѝ. Екранът му показваше подробна карта на окръг Чероки с всички градове и села.
— Е, добре, излетяхме. Къде отиваме? Кой е професор Лютив сос?
Хънтър се усмихна на спомена.
— Лушън, Сюзън и аз отидохме на купон за Хелоуин в един ирландски бар в Лос Анджелис, където попаднахме на нашия професор по невропсихология. Готин тип, страхотен преподавател и обичаше да си пийва. В онази нощ всички изпихме по няколко питиета, но после неочаквано той реши да ни предизвика на състезание по надпиване. Лушън и аз отказахме, но за наша изненада, Сюзън се съгласи.
— Защо се изненадахте?
— Тя не носеше на пиене — отговори Хънтър, леко поклащайки глава. — Четири-пет чашки, и се отрязваше. Не знаехме обаче, че крие някакъв номер.
На лицето на Тейлър се изписа интерес.
— Какъв номер?
— Бабата и дядото на Сюзън бяха латвийци и тя знаеше няколко латвийски думи, едната от които беше «уденс» — вода. Уговорката беше всеки поред да изпие чашка от любимото си питие. Сюзън познаваше бармана, който беше латвиец. Професорът пиеше текила, а Сюзън си поръчваше «уденс». След четиринайсет чаши професорът се предаде. Наказанието му беше да изпие цяло петдесетграмово шише лютив сос и той го направи. Следващите три дни не дойде на лекции. И от тогава ние тримата го наричахме професор Лютив сос.
Хънтър бързо разгледа картата на компютърния екран и само след секунда намери онова, което търсеше.
— И кой беше професорът по невропсихология? — попита Тейлър.
Хънтър посочи екрана.
— Името му беше Стюарт Мърфи.
Град Мърфи беше най-големият в окръг Чероки и се намираше на място, където се вливаха реките Хайуаси и Вали.
— В Мърфи, изглежда, няма летище — каза Тейлър, анализирайки картата, и после въведе нова команда. Секунда по-късно получи отговор. — Най-близкото летище до Мърфи е регионалното летище на Западна Каролина — на двайсет и два километра.
— Ще свърши работа. Може да кажете на пилота, че отиваме там.
Тейлър използва интеркома на стената вдясно от нея и даде указания на пилота.
— Би трябвало да бъдем там след час и десетина минути — каза тя на Хънтър.
— Много по-добре от осемте и половина часа шофиране — отбеляза той.
— Имате ли нещо против да ви попитам нещо, детектив Хънтър? — каза Тейлър, след като летяха няколко минути.
Той откъсна очи от синьото небе навън и я погледна.
— Ще имам, ако продължаваш да ме наричаш детектив Хънтър. Моля те, казвай ми Робърт.
Тейлър се поколеба за миг.
— Добре, Робърт, само ако ти ме наричаш Кортни.
— Дадено. Е, какво искаш да ме питаш, Кортни?
— Чувстваш се виновен, нали? — Тя изчака няколко секунди и реши да поясни: — Когато Лушън ти каза за проблема си с наркотиците и как се е забъркал в това.
Хънтър не отговори.
— Докато вниманието на всички в стаята за наблюдение беше съсредоточено върху Лушън, аз гледах теб. Ти се почувства виновен. Смяташе, че вината е твоя.
— Не че вината е моя — най-после каза Хънтър, — но знаех, че съм можел да му помогна. Трябваше да забележа, че е зависим, когато той дойде да ме види в Лос Анджелис за последен път. Нямам представа как съм го пропуснал.
Тейлър прехапа устни и отмести поглед встрани, явно колебаейки се дали да каже какво мисли. Накрая реши, че няма смисъл да бъде свенлива.
— Знам, че Лушън е бил твой приятел и съжалявам, че ще го кажа, но не изпитвам особено съчувствие към наркоманите. Работила съм по много случаи, когато някой надрусан с евтина дрога или опитващ се да се сдобие с пари, за да си купи евтина дрога, е извършил зверско убийство или убийства. — Тя замълча, за да си поеме дъх. — Той може би лъже. Може би пак е пристрастен към нещо и е убил онези две жени под влиянието му.