Тейлър запали единствената електрическа крушка, окачена в средата на тавана. Плътният червено-черен абажур около нея значително намаляваше и без това слабата ѝ светлина и стаята тънеше в сумрак.
Дневната не беше просторна, но имаше малко мебели, затова не изглеждаше тясна. Тук миризмата на дезинфектант и нафталин беше много по-силна. Тейлър потрепна и придоби такъв вид, сякаш иска да излезе.
— Добре ли си? — попита Хънтър.
Тя кимна неубедително.
— Мразя миризмата на нафталин. Гади ми се.
Хънтър ѝ даде няколко секунди и бавно обходи с поглед стаята. Нямаше нищо, което да показва, че къщата е дом на някого — никакви снимки, картини по стените, декоративни предмети или лични щрихи, нищо. Лушън сякаш се беше крил от самия себе си.
Отворената врата в западната стена водеше към тъмна кухня. Коридорът покрай дневната продължаваше навътре в къщата.
— Искаш ли да огледаш кухнята? — попита Хънтър и посочи с глава.
— Не особено много — отвърна Тейлър. — Искам да намерим дневника и да изляза навън да подишам чист въздух.
Хънтър кимна в знак на съгласие.
Двамата прекосиха стаята и тръгнаха по коридора от другата страна. Светлината там беше слаба като в дневната.
— Предполагам, че Лушън харесва слабо осветление — отбеляза Тейлър.
В коридора имаше пет врати — две вляво, две вдясно и още една в дъното. Двете вляво и онази в дъното бяха широко отворени. Дори без да са запалени лампите, Хънтър и Тейлър разбраха, че там има две спални и баня. Дебелата тежка врата в дясната страна на коридора обаче беше заключена с голям катинар.
— Това сигурно е вратата за мазето — предположи Тейлър.
Хънтър се съгласи и огледа катинара, който го изненада.
Беше военен, «Сарджънт енд Грийнлийф», който издържа на всякакви атаки, включително с течен азот. Лушън определено не искаше неканени гости в мазето.
— Трябва пак да започнем рулетката с ключове — каза Тейлър и извади връзката на Лушън.
Докато тя ги изпробваше, Хънтър набързо огледа първата стая вляво — банята. Беше малка, облепена с бели плочки и миришеше на мухъл и влага. Вътре нямаше нищо интересно.
Хънтър чу изщракване в коридора и излезе от банята.
— Готово — каза Тейлър и пусна катинара на пода. — Този път опитах дванайсет ключа. — Тя превъртя валчестата дръжка и бутна вратата.
От тавана висеше шнур за лампа. Тейлър го дръпна. Жълтеникава флуоресцентна тръба проблесна няколко пъти и после светна, озарявайки тясно бетонно стълбище, водещо надолу.
— Искаш ли да слезеш пръв? — попита Тейлър, отстъпвайки крачка назад.
Хънтър повдигна рамене.
— Добре.
Двамата тръгнаха надолу бавно и предпазливо. В края на стълбите други две жълтеникави флуоресцентни електрически крушки осветяваха пространство с големината на дневната горе и с грапав бетонен под и мръснобели стени. И там мебелите бяха малко. На северната стена имаше висока дървена библиотека, препълнена с книги. В средата на помещението бе постлан голям килим, върху който беше сложен диван с тапицерия на цветя, а точно пред него — шкаф от брястово дърво със стар телевизор отгоре. Вляво от шкафа бяха наредени бюфет и малък хладилник за бира. Няколко рисунки в рамки украсяваха стените. Всичко беше покрито с тънък слой прах.
— Дневникът трябва да е там — каза Тейлър, кимайки към библиотеката.
Хънтър все още оглеждаше стаята.
Тейлър пристъпи към библиотеката, спря пред нея и бързо плъзна поглед по заглавията. Някои бяха по психология, други по инженерство, готварство и механика. Имаше няколко трилъра с меки корици и пет-шест книги за самомотивация и как да преодоляваме злополуките. Малката сбирка в ъгъла изглеждаше различна от другите. Главната разлика беше, че книгите в нея нямаха заглавия. Не бяха печатни издания, а тетрадки с твърди корици, каквито можеше да се намерят във всеки магазин за канцеларски материали.
— Тук, изглежда, има повече от един дневник — съобщи Тейлър и посегна към първата тетрадка.
Хънтър не отговори.
Без да поглежда към него, тя разгърна тетрадката и когато прелиства страниците, се намръщи. Там нямаше написано нищо. Всичките бяха надраскани с рисунки и скици.
— Робърт, ела да видиш нещо.
Хънтър пак не отговори.
— Робърт, чуваш ли ме? — попита Тейлър и най-после се обърна към него.
Той стоеше неподвижно в средата на стаята и гледаше стената пред себе си. На лицето му беше изписано изражение, което Тейлър не можа да определи.
— Робърт, какво става?
Мълчание.
Тя проследи погледа му до една от рисунките в рамки.