— Чакай малко — каза Тейлър, присви очи и се приближи. След няколко секунди осъзна какво вижда и кожата ѝ изведнъж настръхна.
— Боже мой — промълви тя. — Това… човешка кожа ли е?
Хънтър най-после кимна бавно.
Тейлър изпусна затаения си дъх, отстъпи назад и пак огледа стаята.
— Господи… — Гърлото ѝ пресъхна. Имаше чувството, че я душат невидими ръце.
Пет различни картини украсяваха стените.
Хънтър все още не беше помръднал. Погледът му бе прикован в картината пред него, но не фактът, че в рамката не е сложена рисунка, а човешка кожа, го стъписа най-много. Вцепени го рисунката върху човешката кожа, която гледаше. Уникална татуировка. Помнеше я добре, защото беше присъствал, когато я правеха. Лушън също. Татуировка на червена роза със стъбло, увито около кървящо сърце, създаваща илюзията, че го задушава.
Татуировката на Сюзън.
Втора част
Правилният човек
25.
Този път Лушън Фолтър вече седеше до металната маса в стаята за разпити, когато вратата забръмча и се отвори и Хънтър и Тейлър влязоха вътре. Както и преди, ръцете му бяха оковани с метална верига. Краката му също бяха оковани и веригата на глезените бе закачена за дебелата метална скоба на пода до стола му. Зад него стояха двама въоръжени морски пехотинци. Те кимнаха на Хънтър и Тейлър и излязоха от стаята, без да проронят нито дума.
Лушън се беше навел напред на стола. Ръцете му бяха сложени на масата, а пръстите — преплетени. Бавно и спокойно барабанеше с палци в равномерен ритъм, сякаш тактуваше в унисон с мелодия, която чуваше само той. Главата и очите му бяха наведени. Погледът му бе съсредоточен в ръцете.
Тейлър нарочно остави вратата да се затръшне след нея, но силният трясък, изглежда, не стигна до ушите на Лушън. Той не трепна, нито вдигна ръка и не престана да барабани с палци. Все едно се намираше в някакъв свой свят.
Хънтър пристъпи напред и спря от другата страна на масата пред него. Ръцете му бяха спокойно отпуснати отстрани на тялото. Не седна. Не каза нищо. Чакаше.
Тейлър стоеше до вратата. В очите ѝ гореше гняв. По обратния път за Куонтико се беше зарекла да не показва гнева си и да бъде прагматична… безпристрастна… да се държи професионално, но когато отново видя Лушън, който невъзмутимо седеше в стаята, кръвта ѝ кипна във вените.
— Извратено копеле — изтърси тя. — Колко души си убил?
Лушън продължи да гледа палците си, следвайки ритъм, който не чуваше никой друг.
— Всичките ли ги одра? — добави Тейлър.
Отговор не последва.
— За всяка от жертвите ли направи по един от онези извратени трофеи?
Лушън пак не отговори, но този път спря да барабани с палци, бавно вдигна глава и срещна погледа на Хънтър. Двамата дълго мълчаха и се изучаваха като съвършено непознати, които се готвят да се вкопчат в схватка. Първото, което Хънтър забеляза, беше поведението на Лушън, което се бе променило драстично от предишния им разговор. Нямаше следа от емоционалния Лушън, който се страхуваше, че с него се извършва огромна несправедливост, и се нуждаеше от помощ. Другият Лушън, който сега седеше пред Хънтър, изглеждаше по-силен… по-уверен… безстрашен. Дори лицето му изглеждаше по-безпощадно, като на борец, който не бяга от никакъв сблъсък — човек, готов да посрещне всичко. Имаше нещо различно и в израза на тъмнокафявите му очи, нещо много студено и дистанцирано, лишено от всякакви чувства, празен поглед, който Хънтър беше виждал няколко пъти преди това, но никога в очите на Лушън. Поглед на психопат.
Лушън въздъхна.
— Съдейки по изражението на лицето ти, Робърт, сигурен съм, че си познал татуировката в едната рамка на стената ми.
Хънтър осъзна, че това е била истинската причина Лушън да спомене за Сюзън и татуировката ѝ първия път. Не за да отклони разговора от деликатна тема, докато нервите му се успокоят, а защото искаше да бъде абсолютно сигурен, че Робърт си спомня, преди да го изпрати в къщата.
Хънтър не знаеше какво да отговори, затова запази мълчание.
— Тази ми е любимата — продължи Лушън. — Знаеш ли защо, Робърт?
Хънтър не каза нищо.
Лушън му се усмихна доволно, сякаш спомените изпълниха сърцето му с радост.
— Сюзън ми беше първата.
— Извратено копеле — повтори Тейлър и пристъпи напред, сякаш се кани да се нахвърли върху него, но разумът, изглежда, надделя в последната секунда и тя спря до металната маса.
Леденият поглед на Лушън бавно се насочи към нея.
— Моля ви, престанете да се повтаряте, агент Тейлър. Вече ме нарекохте извратено копеле. — Гласът му беше безизразен. Никакви чувства. Никаква топлина. — Може и да съм такъв, но ругатните не ви подхождат. — Той прокара език по устните си, за да ги навлажни. — Обидите са за слабите. За хора, които нямат интелекта да спорят интелигентно. Мислите ли, че ви липсва интелект, агент Тейлър? Защото, ако е така, не би трябвало да сте агент на ФБР.