— Наркотици?
Фигероа повдигна рамене и в същото време поклати глава.
— Не съм сигурен, но не мисля. Доколкото знам, Агенцията за борба с наркотиците не участва. Не ми казаха много, но предполагам, че става дума за останки на жертви.
Декър повдигна вежди.
— Натъпкани в складова клетка?
— Това е адресът, който ни казаха — потвърди Фигероа.
Декър отново зави надясно и подкара по междущатско шосе 5 Север, отправяйки се към Ванкувър, Британска Колумбия. Движението не беше натоварено, както можеше да се очаква по това време сутринта, но все пак имаше коли.
— Задържали ли са някого? — попита Декър.
— Доколкото разбрах, да. И мисля, че го държат или във Вашингтон, или в Куонтико. — Фигероа отново повдигна рамене. — Вече споменах, не ми казаха много, но останах с убеждението, че е нещо голямо.
— Имаме ли съдебна заповед, или ще влезем, убеждавайки ги със сладки приказки и чара си на агенти на ФБР? — пошегува се Декър.
— Имаме заповед — отговори Фигероа и погледна часовника си — На адреса ще ни чака съдебен полицай.
Пътуването от офиса на ФБР на Трето авеню до сградата с индивидуални складове, която се намираше в северната част на града, им отне двайсет и пет минути. Като повечето такива сгради отвън тази също приличаше на хангар. Цялата беше боядисана в бяло, а търговското име беше изписано с огромни зелени букви отпред. Големият паркинг за клиенти беше почти празен. Имаше само няколко коли, разпръснати тук-там. Млада двойка разтоварваше съдържанието на взет под наем бял микробус върху грамадна количка. Микробусът беше паркиран до платформа номер две.
Декър спря джипа до малката декоративна зелена градина точно пред входа на главния офис. Земята все още беше мокра от дъжда, който бе спрял преди около четирийсет минути, но съдейки по тъмното небе, щеше да завали отново.
Двамата агенти слязоха от джипа. От бял «Джийп Компас» на няколко метра вдясно от тях слезе жена на четирийсет и няколко години.
— Аз съм съдебен полицай Джоана Хюс — представи се тя и протегна ръка. Не беше необходимо да пита. Хюс лесно разбра, че Фигероа и Декър са двамата агенти на ФБР, с които трябва да се срещне.
Кестенявата ѝ коса бе прибрана на тила в стегната конска опашка и челото ѝ изглеждаше твърде голямо за овалното ѝ лице. Не можеше да се нарече привлекателна. Носът ѝ бе твърде заострен, устните — прекалено тънки, и като че ли непрекъснато присвиваше очи, сякаш се опитваше да прочете нещо, кое то се намира твърде далеч от нея. Беше елегантно облечена в кремав делови костюм и носеше обувки с остри носове и високи токчета. Агентите се представиха официално и се ръкуваха с нея.
— Ще влезем ли? — Хюс посочи приемната.
Прозвуча електронна камбанка, когато Фигероа бутна вратата на офиса и тримата влязоха в прекалено ярко осветена правоъгълна стая. Двамата агенти на ФБР не свалиха тъмните си очила. Джоана Хюс само изпита желание да си беше взела нейните.
Вляво от вратата имаше малко пространство за седене. Светлокафяв четириместен диван и два еднакви на цвят фотьойла бяха поставени около ниска кръгла маса от хром и стъкло. На плота бяха наредени няколко списания и брошури за складовите помещения. В ъгъла имаше голямо шише с вода и охладител. Зад дървената рецепция седеше млад мъж, който не изглеждаше на повече от двайсет и пет години. Очите му бяха втренчени в смартфона му. Или трескаво пишеше съобщения, или беше погълнат от някаква смешна забавна игра. Едва след пет-шест секунди той най-после отмести поглед от малкия екран и вдигна глава.
— С какво мога да ви помогна? — попита, остави смартфона до компютърния монитор пред себе си, стана и се усмихна прекалено ентусиазирано на посетителите.
— Вие ли сте отговорникът тук? — попита Хюс.
— Точно така, госпожо. — Той кимна веднъж. — Какво мога да направя за вас?
Тя се приближи и показа служебните си документи.
— Аз съм Джоана Хюс от федералната съдебна полиция на Съединените щати. Тези двама господа са федерални агенти от ФБР.
Фигероа и Декър бръкнаха в джобовете на саката си и извадиха картите си.
Младият мъж ги погледна и отстъпи назад. Изглеждаше смутен.
— Някакъв проблем ли има? — Въодушевената му усмивка се изпари.
Хюс му даде лист хартия с правителствения печат на Съединените щати.
— Това е федерална съдебна заповед за обиск, която ни дава законно разрешение и право да претърсим индивидуално складово помещение номер триста двайсет и пет — каза тя спокойно, но с много авторитетен глас. — Бихте ли го отворили?
Рецепционистът погледна заповедта, прочете няколко реда, направи гримаса, сякаш бяха написани на латински, и се поколеба за миг.