Кенеди щракна с компютърната мишка и увеличи приложението — обикновена програма за разглеждане на изображения.
— Получих снимките преди пет минути — обясни той.
Първата фотография бе направена от отворената врата на склад триста двайсет и пет, стандарта широкоъгълна снимка от местопрестъпление, изобразяваща цялата стая. Даваше много добра представа за големината на помещението и показваше колко неподозрително изглежда то. До задната стена се виждаше голям фризер с чекмеджета.
Кенеди отново щракна с мишката.
Втората снимка показваше самия фризер със затворен капак. Пак нямаше нищо подозрително.
Третата фотография беше направена под ъгъл от горе надолу и показваше какво са видели агентите, когато са вдигнали капака на фризера.
Тейлър се намръщи като видя бъчвичките за сладолед.
— От тук нататък става извратено — каза Кенеди и отново щракна с мишката.
Изображението на екрана се замени със снимка в близък план на агент, който държеше една от бъчвичките за сладолед с лявата си ръка. Капакът беше махнат.
Тейлър се поколеба за част от секундата, докато присвиваше очи, усилено опитвайки се да разбере какво по-точно гледа… и най-после го видя.
— О, боже — промълви и закри с ръка устните си.
Хънтър не откъсна поглед от екрана.
В бъчвичката от сладолед имаше два чифта замразени човешки очи и два човешки езика.
Лесно беше да се види защо в първия момент Тейлър се мъчеше да разбере какво вижда. Поради дехидратацията и липсата на кръв всичко се беше смалило. Очните ябълки бяха в лявата страна на снимката, долепени една до друга като гроздови зърна. Езиците бяха вдясно, слепени един върху друг, образувайки странна фигура с формата на буквата Х.
Кенеди даде на Хънтър и Тейлър още няколко секунди да разгледат снимката и после отново щракна с компютърната мишка. Следващият фотос показваше втора бъчвичка за сладолед. Вътре имаше замразена човешка ръка, отрязана в китката. Нямаше пръсти. Бяха отрязани.
Следващата снимка беше на втора замразена ръка в бъчвичка за сладолед.
Следващата показваше друга отрязана и замразена част от тяло.
Кенеди престана да щрака с мишката.
— Това продължава в същия дух — каза той. — Във фризера има шейсет и осем бъчвички за сладолед. Всяка съдържа замразена част от тяло. В някои има вътрешни органи или части от тях… сърце, черен дроб, стомах… Схващате картинката, нали?
Хънтър кимна.
— Тази секция от сградата с индивидуални складове в Сиатъл е отцепена засега — обясни Кенеди. — Гарантират ми два, най-много три часа, за да могат криминалистите да проверят цялото помещение и да вземат фризера с всичките бъчвички за сладолед. В лабораторията ще направят анализ на ДНК и ще го сравнят с онзи, който имаме от отрязаните глави в багажника на Лушън. Не се съмнявам, че ще съвпадне.
Хънтър и Тейлър, изглежда, също не се съмняваха.
— Служителят, който работи в складовете, помогнал на агентите да разбият вратата на помещението на Лушън, но не е имал представа какво се съхранява вътре — продължи Кенеди. — Пазим случая в тайна, доколкото можем. Медиите още не са го надушили и ще се опитаме това да не променя колкото може по-дълго, но както знаем, Лушън Фолтър ще трябва да бъде съден от американски съд и все някога историята ще се разчуе. И когато това стане, ще се вдигне голям шум, защото вече не се съмнявам, че долу сме заключили проклето чудовище и че това наистина е само началото.
39.
Лушън Фолтър току-що бе приключил последната серия на обичайните си гимнастически упражнения, когато чу, че тежката метална врата в дъното на коридора се отключва, скоро последвана от звука на стъпки. Той стана от пода, избърса потта от челото си е ръкава на оранжевия си гащеризон, седна на ръба на леглото и спокойно зачака. Когато Хънтър и Тейлър се появиха пред него и седнаха пред килията му, на устните му сияеше горда усмивка.
— Предполагам, че сте получили потвърждение от Сиатъл — каза той, бавно придвижвайки очи от Хънтър към Тейлър. Израженията на лицата им бяха непроницаеми. — Жалко, че не отидохте да видите с очите си. Спокойно мога да кажа, че уменията ми да разчленявам и да режа много се усъвършенстваха през годините.
— С всички трупове ли постъпи по същия начин? — попита Тейлър, която не изглеждаше изумена от хвалбите на Лушън. — Като ги разчлени?
Лушън и Тейлър се втренчиха един в друг за няколко секунди.
— Не, не с всички — хладно отговори той. — Вижте, агент Тейлър, отначало като всички учени във вашия ОБН бях любопитен. Исках да разбера какво кара един човек да убива без чувства или угризения. Големият въпрос в главата ми беше — всички ли психопати се раждат такива, или човек може да стане психопат, ако иска и използва волята си? Прочетох всичко което намерих по въпроса и не открих отговорите, които търсех. Няма нищо, агент Тейлър, няма книга, научен труд или подробна разработка, която обяснява какво точно става тук. — Той почука с показалец два пъти по дясното си слепоочие. — В съзнанието на някой, който е станал безчувствен убиец, някой, който се е научил да бъде психопат. — Лушън се усмихна загадъчно. — Но човек никога не знае. Може би един ден това ще се промени. Позволете ми малък предговор.